Читаем Битката за Лабиринта полностью

Герион хвърли голямата вилица и тя се заби в стената над рамото ми. После измъкна два меча от витрината.

— И твоята глава ще увисне там, Джаксън! До мечката гризли!

Хрумна ми идея. Пуснах Въртоп и свалих лъка от стената.

Бях най-калпавият стрелец на света. На тренировките в лагера дори не успявах да оцеля мишената, камо ли да улуча центъра. Но нямах друг избор. Нямаше как да победя с меч. Помолих се на най-добрите стрелци, близнаците Аполон и Артемида, поне веднъж да се съжалят над мен и да ми помогнат: „Моля ви. Само един изстрел. Моля ви!“

Сложих стрела на тетивата.

Герион се разсмя.

— Глупак! Стрелата не е по-добра от меча!

Той вдигна мечовете си и нападна. Извъртях се рязко и преди Герион да успее да се обърне, пуснах стрелата странично в десния му гръден кош. Чу се „пуф, пуф, пуф“ — стрелата прониза един след друг и трите му гръдни коша, излетя от левия и се заби между очите на мечката гризли.

Герион изтърва мечовете. Обърна се и ме зяпна.

— Ти не можеш да стреляш! Казаха ми, че не можеш…

Лицето му позеленя. Собственикът на ранчото се строполи на колене и се разпадна на прах. От него останаха само три готварски престилки и големите каубойски ботуши.

Развързах приятелите си. Евритион не се опита да ме спре. След това разпалих отново огъня и хвърлих месото в пламъците като приношение за Артемида и Аполон.

— Благодаря — прошепнах. — Длъжник съм ви.

В далечината отекна гръмотевица, явно миризмата на изгоряло месо беше стигнала до боговете.

— Ура за Пърси! — извика Тайсън.

— Да вържем ли пастира? — попита Нико.

— Да! — обади се Гроувър. — Неговото куче едва не ми прегриза гърлото.

Погледнах Евритион, който продължаваше да си седи спокойно на масата. Ортрос беше положил двете си глави на коленете му.

— След колко време ще се прероди Герион? — попитах аз.

Евритион сви рамене.

— След стотина години, може би. Слава на боговете, той не е от тези, които се прераждат бързо. Направи ми голяма услуга, момче.

— Спомена, че си умирал заради него — рекох. — Защо?

— От хиляди години работя за този нещастник. Започнах като обикновен пастир, но после моят баща ми предложи безсмъртие и аз приех. Най-голямата грешка в живота ми. Сега не мога да мръдна от това ранчо. Не мога да си тръгна. Не мога да напусна. Гледам добитъка и водя войните на Герион. Двамата с него сме завинаги свързани.

— Може да промениш нещата.

Евритион присви очи.

— Как?

— Дръж се добре с животните. Грижи се за тях. Спри да ги продаваш за храна. И недей да търгуваш с титаните.

Пастирът помисли малко и кимна.

— Да, това би било хубаво.

— Привлечи животните на своя страна и те ще ти помогнат. След като Герион се върне, може пък този път той да работи за теб.

Евритион се усмихна.

— А, това вече наистина ще е хубаво.

— Няма да се опиташ да ни спреш, нали?

— Защо да ви спирам?

Анабет потърка разранените си китки. Продължаваше да гледа Евритион с подозрение.

— Шефът ти спомена, че някой е платил, за да ни пусне да минем оттук. Кой?

Пастирът сви рамене.

— Може да го е казал, за да ви заблуди.

— А титаните? — обадих се аз. — Казал ли им е вече за Нико?

— Не. Канеше се да се свърже с тях след вечеря. Все още не знаят за него.

Нико ме гледаше мрачно. Нямах идея какво да правим с него. Не ми се вярваше да се съгласи да тръгне с нас. От друга страна, не исках да обикаля сам.

— Може да останеш тук, докато изпълним мисията си, — рекох. — Тук ще си в безопасност.

— В безопасност? — повтори той. — Как така изведнъж се загрижи за безопасността ми? Заради теб загина сестра ми!

— Нико — намеси се Анабет, — Пърси не е виновен. Герион не лъжеше, Кронос наистина ще се опита да те залови. Щом узнае кой си, ще направи всичко, за да те привлече на своя страна.

— Аз не съм на ничия страна. И не ме е страх!

— А би трябвало — отвърна тя. — Сестра ти не би искала…

— Ако чак толкова те беше грижа за сестра ми, щеше да ми помогнеш да я върнем!

— Душа за душа? — подметнах аз.

— Да!

— Но след като не искаш моята душа…

— Нищо повече няма да ви кажа! — Той премига, за да спре сълзите си. — Ще успея сам да я върна!

— Бианка не би искала да се върне — рекох. — Особено по този начин.

— Ти не я познаваш! — извика той. — Откъде знаеш какво би искала?

Взрях се в пламъците около скарата. Замислих се за пророчеството: „Дали ще пожънеш успех — туй на сенките господарят ще каже“. Сигурно ставаше дума за Минос. На всяка цена трябваше да убедя Нико да не го слуша.

— Нека питаме самата Бианка.

Изведнъж небето като че ли потъмня.

— На няколко пъти се опитах да се свържа с нея — отвърна унило Нико. — Но тя не отговаря.

— Пробвай отново. Сега, когато и аз съм тук, тя ще се появи.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото тя ми изпращаше съобщения по Ирида — отговорих аз, изведнъж вече бях сигурен в това. — Опитваше се да ме предупреди какво замисляш, за да те предпазя.

Той поклати глава.

— Глупости!

— Има само един начин да разберем истината. Нали каза, че не те е страх? — Обърнах се към Евритион. — Трябва ни яма, нещо като гроб. И храна и напитки.

— Пърси — обади се Анабет, — не мисля, че това е добра…

— Добре! — прекъсна я Нико. — Да пробваме!