— Кой е платил? — изненада се Анабет. — За какво говорите?

— Няма значение, скъпа. Да вървим.

— Почакайте! — извиках аз и Ортрос изръмжа. Стараех се да не мърдам, за да не ми прегризе гърлото. — Герион, казахте, че сте бизнесмен. Имам предложение за вас!

Той присви очи.

— Какво предложение? Имате ли злато?

— Не, имам нещо по-добро. Предлагам ви бартер.

— Но вие нямате нищо, господин Джаксън.

— Може да го накарате да почисти конюшните — предложи нехайно Евритион.

— Точно така! — извиках. — Ако се проваля, получавате всички ни. И ще можете да ни продадете на Люк за злато.

— Ако конете не те изядат преди това — отбеляза Герион.

— Но приятелите ми пак ще останат при вас — отвърнах. — А ако успея, ще ни пуснете, включително и Нико.

— Не! — изпищя Нико. — Не ти искам услугите, Пърси! Не желая да ми помагаш!

Герион се усмихна.

— Пърси Джаксън, тези обори не са чистени от хиляда години… Макар че сигурно бих могъл да давам под наем по-голяма площ, ако се почистят.

— Какво може да загубите?

Собственикът на ранчото се поколеба.

— Добре. Приемам предложението, но поставям срок до залез-слънце. Ако не успееш, ще продам приятелите ти и ще забогатея.

— Дадено!

Той кимна.

— Ще взема приятелите ти обратно в къщата. Ще те чакаме там.

Евритион ми хвърли странен поглед. Като че ли мярнах в очите му жал. Той свирна и кучето скочи в скута на Анабет. Тя изпищя. Знаех, че Тайсън и Гроувър нямаше да сторят нищо, което би застрашило живота й.

Слязох от вагона и впих поглед в нея.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — рече тя тихо.

— И аз се надявам.

Герион се настани зад волана. Евритион бутна Нико отзад.

— До залез-слънце — напомни ми Герион. — Без никакви отсрочки!

Изсмя се отново, натисна свирката, която звучеше като подрънкване на чан, и муумобилът се заклатушка по обратния път.

Девета глава

Изгребвам тор

Когато видях зъбите на конете, изгубих надежда.

Приближих се към оградата, като си запуших носа с ризата, за да притъпя поне малко непоносимата воня. Един жребец препусна през калта и гневно изцвили срещу мен. Оголените му зъби бяха остри и щръкнали напред като на мечка.

Опитах се да се свържа с него телепатично. По принцип се разбирах добре с конете.

— Здрасти — рекох. — Дошъл съм да изчистя конюшнята. Ще ви е по-приятно, нали?

— Да! — извика конят. — Хайде, влез! Ела да те изям! Вкусен полубог!

— Но аз съм син на Посейдон! — възразих. — Той е създал конете.

Обикновено това ми гарантираше привилегировано отношение в света на конете и магаретата, но този път номерът не мина.

— Супер! — възкликна доволно жребецът. — Вземи и Посейдон тогава! Ще изядем и двама ви! Морски деликатеси!

— Морски деликатеси! Ура! — закрещяха останалите коне и запрепускаха из пасбището. Навсякъде беше пълно с мухи, а заради жегата торта вонеше още по-силно. Имах някаква идея как да се справя с това предизвикателство, тъй като помнех какво беше сторил Херкулес. Той беше отбил една река да мине през оборите и тя беше отнесла нечистотиите. Вярвах, че ще успея да овладея водата. Но това, че не можех да се приближа до конете, без те да ме изядат, беше проблем. А и реката беше по-ниско от конюшните и много по-далеч, отколкото си мислех — поне на половин миля. Отблизо задачата с изгребването на торта изглеждаше много по-трудна. Взех една ръждясала лопата и я забих в натрупалите се от външната страна на оградата нечистотии, колкото да видя какво беше усещането. Страхотно. Само още четири милиарда лопати и с работата щеше да е свършено.

Слънцето вече клонеше към хоризонта. Разполагах с не повече от няколко часа. Реката беше единствената ми надежда. Ако не друго, там поне щяха да ми се прояснят мислите. Поех надолу по хълма.

Щом стигнах до реката, видях, че там ме чакаше една девойка. Тя беше облечена с джинси и зелена тениска, дългата й кафява коса беше сплетена на плитки, прихванати с водни треви. Гледаше строго. Ръцете й бяха кръстосани на гърдите.

— Хич не си и помисляй! — заяви тя.

Зяпнах.

— Ти ниада ли си?

Девойката завъртя глава.

— Разбира се!

— Но… Говориш английски! И си извън водата.

— Ти да не би да си мислеше, че ние не можем да приемаме човешки вид?

Никога не ми беше хрумвало. Почувствах се доста глупаво — все пак бях срещал доста ниади в лагера, но те само се кикотеха и ми махаха от дъното на езерото.

— Ами — подех, — дойдох да помоля…

— Много добре знам кой си — прекъсна ме ниадата — и какво искаш. И отговорът ми е: Не! Няма да позволя реката ми да бъде използвана отново за почистването на гадните обори.

— Но…