Читаем Битката за Лабиринта полностью

— Недей! — крещеше след него Дедал, но вятърът отнесе думите му. Синът му беше опиянен от свободата.

Старецът тромаво се мъчеше да го догони.

Бяха над открито море на мили от Крит, когато Икар се обърна и зърна разтревожения си баща.

Момчето се усмихна.

— Не се тревожи, татко! Ти си гений! Вярвам на твоето майсторство…

Едно метално перо се откъсна от крилото му и отлетя. Последва го второ. Икар се олюля във въздуха. Изведнъж от него се посипа дъжд от бронзови пера, които се разхвърчаха на всички страни като ято подплашени птички.

— Икар! — извика баща му. — Пикирай! Разпери ръце!

Но вместо да го послуша, Икар размахваше ръце с всички сили в отчаян опит да възвърне контрола над полета си.

Първо падна лявото крило — изцяло се отлепи от ремъците.

— Татко! — изпищя Икар. В следващия миг крилете отхвръкнаха настрани и той отново беше само едно момче с ремъци през гърдите, което напразно размахваше ръце във въздуха…

Събудих се с писък, имах чувството, че аз самият пропадах. Беше тъмно. В несекващите стенания на Лабиринта като че ли се долавяше измъченият писък на Дедал, който крещеше името на сина си, докато Икар, зеницата на очите му, се носеше устремено към водната повърхност.

В Лабиринта нямаше утро, но след като станахме и закусихме с десертчета от овесени ядки и сок от кутийки, продължихме напред. Не разказах на приятелите си съня си. Той ме беше разтърсил и не смятах за нужно да плаша и тях.

Старите каменни зидове бяха заменени от кален под и дебели греди на тавана, все едно минавахме през някоя стара златна мина. Анабет се ядосваше.

— Лошо — мърмореше тя. — Трябваше да си е камък…

Стигнахме до пещера с провесени от тавана сталактити. В средата зееше прясно изкопана правоъгълна дупка.

Гроувър потрепери.

— Тук мирише като в Подземното царство.

Нещо лъскаво привлече погледа ми към ръба на ямата — опаковка. Насочих лъча на фенерчето в дупката и видях в кафявата пенеста каша да плува недояден чийзбургер.

— Нико е бил тук — рекох. — Отново е призовавал мъртвите.

Тайсън жално измърмори:

— Имало е духове. Духовете ме плашат.

— Трябва да го намерим! — Не знам защо, но докато стоях край ямата, изведнъж ме завладя усещането, че въпросът е на живот и смърт. Нико беше някъде наблизо. Усещах го. Не биваше да го оставям да обикаля тук сам, в компанията единствено на мъртъвци. Хукнах.

— Пърси! — извика Анабет.

Шмугнах се в един проход, пред мен проблясваше светлина. Когато останалите ме настигнаха, стоях и се взирах в решетката над главата си, през която проникваха слънчеви лъчи. Решетката беше направена от метални тръби. Виждаха се дървета и късчета синьо небе.

— Къде ли сме? — зачудих се аз.

Над нас падна сянка и една крава впи поглед в мен. Приличаше на съвсем обикновена крава, само дето беше яркочервена, с цвета на узряла череша. За първи път виждах червена крава.

Тя измуча, опита се да стъпи с едно копито на решетката и после се дръпна.

— Сложили са решетката, за да не падат кравите — рече Гроувър.

— Моля?

— С такива решетки ограждат пасищата, за да не бягат говедата — обясни той.

— Откъде знаеш?

Гроувър възмутено изсумтя.

— Повярвай ми, ако имаше копита, и ти щеше да знаеш за тези решетки. Отвратителни са!

Обърнах се към Анабет.

— Хера не спомена ли за някакво ранчо? Трябва да излезем да погледнем. Може Нико да е тук.

Тя се поколеба.

— Добре. Но как ще излезем?

Тайсън реши проблема с един силен удар. Решетката излетя във въздуха и се приземи няколко метра встрани. Чу се силно ТРЯС, последвано от уплашено „Муууу!“. Тайсън се изчерви и извика:

— Извинявай, кравичке!

След това един по един ни вдигна на повърхността.

Наистина се намирахме насред някакво ранчо. Във всички посоки се простираха вълнисти хълмове, по които тук-там стърчаха дъбове, кактуси и скали. Отстрани минаваше ограда с бодлива тел. Наоколо кротко пасяха крави в черешов цвят.

— Червени крави — измърмори Анабет. — Кравите на слънцето.

— Какво? — попитах аз.

— Те са посветени на Аполон.

— Свещени крави?

— Точно така. Но какво правят…

— Тихо! — прекъсна я Гроувър. — Чуйте!

В първия момент не долових нищо. Цареше гробна тишина. След това обаче от далечината се чу кучешки лай, който бързо се приближаваше. Храсталаците се раздвижиха и от тях изскочиха две кучета. Не, не бяха две, а едно куче с две глави. Приличаше на хрътка, с издължено гъвкаво светлокафяво тяло, но вратът му се разделяше на две глави, които едновременно джафкаха и се зъбеха срещу нас.

— Лошо куче Янус! — извика Тайсън.

— Бау! — обади се Гроувър и вдигна ръка за поздрав.

Двуглавото куче изръмжа. Явно не беше впечатлено от уменията на Гроувър да говори кучешки. В този миг от дърветата се показа господарят му и бързо стана ясно, че то беше най-малкият ни проблем.