Читаем Битката за Лабиринта полностью

Накрая Анабет стана и метна раницата си на раменете.

— Хайде, момчета, да вървим. Тази яма ме плаши. По-добре да намерим някое по-подходящо място да поспим.

Настанихме се в проход, иззидан от големи мраморни блокове с прикрепени по стените бронзови поставки за факли. На мен ми приличаше на старогръцка гробница. Явно беше от по-старата част на Лабиринта и Анабет реши, че това е добър знак.

— Сигурно сме близо до работилницата на Дедал — рече тя. — Починете си хубаво. Ще продължим утре сутринта.

— И как ще познаем, че е дошло утрото? — измърмори кисело Гроувър.

— Хайде, заспивай — отвърна Анабет.

Гроувър не чака втора подкана. Извади стиска слама от раницата си, хапна малко, а от останалото си направи възглавница и веднага захърка. Тайсън се мота известно време. Поигра си с разни метални парченца, с които майстореше нещо, но все не беше доволен от резултата и постоянно разглобяваше това, което сглобеше.

— Съжалявам, че хвърлих щита — рекох. — Толкова труд вложи, за да го поправиш.

Тайсън вдигна глава. Окото му беше почервеняло от плач.

— Не се тревожи, братко. Ти ме спаси. Ако Бриарей ни беше помогнал, нямаше да се наложи да използваш щита.

— Той просто беше изплашен — отвърнах. — Сигурен съм, че ще преодолее страха си.

— Вече не е силен — поклати глава Тайсън. — Вече не е важен…

Въздъхна тежко и затвори око. Металните чаркове паднаха от ръцете му и се разпиляха на пода.

Опитах се и аз да заспя, но не успях. Когато те преследва огромен дракон с женска глава, размахващ отровни мечове, не е лесно да се отпуснеш. Примъкнах спалния си чувал до Анабет, която беше поела първия пост.

Настаних се до нея.

— Спи! — нареди тя.

— Не мога. Ти добре ли си?

— Защо да не съм добре? Нали виждаш как мина първият ден, в който съм начело? Всичко е страхотно!

— Ще се справим — отвърнах. — Ще намерим работилницата преди Люк.

Тя отметна косата от лицето си. По брадичката й имаше засъхнала кал. Сигурно точно така беше изглеждала, когато като малка е обикаляла из страната с Талия и Люк. Веднъж, макар и само на седем години, Анабет ги беше спасила от бърлогата на един циклоп. Дори и когато беше изплашена, както сега, в нея се криеше невероятна смелост.

— Поне да имаше някаква логика — оплака се тя. — Не спираме да вървим, а нямаме идея къде ще се озовем накрая. Как може за един ден да стигнем от Ню Йорк в Калифорния?

— В Лабиринта пространството е различно.

— Знам, знам. Просто… — Погледна ме нерешително. — През цялото време съм се самозалъгвала, Пърси. Толкова четене и планиране, а нямам ни най-малка представа къде отиваме.

— Чудесно се справяш. Не забравяй, че винаги е било така — не сме знаели къде отиваме, но накрая всичко само се е подреждало. Помниш ли острова на Цирцея?

Анабет изсумтя.

— Като морско свинче беше адски сладък.

— А „Воден свят“ в Денвър? И как преобърна лодката ни?

— Аз ли съм преобърнала лодката? Ти беше виновен!

— Виждаш ли? Спокойно, всичко ще се нареди.

За моя радост тя се усмихна, но усмивката й бързо изчезна.

— Пърси, защо Хера каза, че знаеш отговора на въпроса как да се ориентираме през Лабиринта?

— Нямам представа — признах. — Честна дума.

— И ако разбереш, ще ми кажеш, нали?

— Естествено. Но…

— Какво?

— Ако ми кажеш последния стих от пророчеството, това може да ми помогне да се сетя.

Анабет потрепери.

— Не… Няма да го изрека тук, в тъмното.

— А избора, за който спомена Янус? Хера каза…

— Престани! — извика тя. Пое си треперливо дъх. — Извинявай, Пърси. Просто вече не издържам. Но не искам… не искам да мисля за това.

Поседяхме мълчаливо, вслушвахме се в странните шумове и стонове на Лабиринта, ехото от стържещи камъни — проходите постоянно се променяха, нарастваха и се разширяваха. Тъмнината ме подсети за това, което бях видял при Нико ди Анджело, и изведнъж ми просветна.

— Нико е тук някъде! — рекох. — Така е напуснал лагера — през Лабиринта. И е продължил навътре до Подземното царство. Но сега отново е тук. И се опитва да ме намери.

Анабет дълго мълча.

— Надявам се да грешиш, Пърси. Но ако си прав… — Впи поглед в малкото светло петно от лъча на фенера върху стената. Подозирах, че мислеше за пророчеството. За първи път я виждах толкова уморена.

— Какво ще кажеш да поема първата стража? — предложих. — Ако стане нещо, ще те събудя.

Анабет като че ли се канеше да възрази, но после кимна, пъхна се в спалния чувал и затвори очи.

Когато дойде моят ред да поспя, отново сънувах затворения в Лабиринта старец.

Този път залата приличаше повече на работилница. По масите имаше разпилени инструменти. В ъгъла пламтеше нажежено до червено огнище. Момчето, което разпалваше огъня с духалото, сега беше по-високо, почти колкото мен. От огнището тръгваше нещо като фуния и с тръба откарваше дима и топлината в отвор в пода, скрит под капак.

Беше ден. Небето беше синьо, но високите стени хвърляха дълги сенки. Вече така бях свикнал с подземните проходи, че ми беше странно да видя част от Лабиринта под открито небе. Някак си това го правеше още по-нечовешко място.