Читаем Битката за Лабиринта полностью

Старецът изглеждаше болен. Беше отслабнал, ръцете му бяха почервенели и разранени от работа. Бялата му коса падаше над очите, туниката му беше омърляна и покрита с мазни петна. Приведен над една маса, той човъркаше някакви преплетени метални парчета, които образуваха нещо като метална верижка на часовник. Взе едно парченце бронз и го постави на мястото му.

— Готово — обяви. — Свърших.

Вдигна творението си и аз затаих смаяно дъх. Бяха толкова красиви — метални криле, направени от хиляди преплетени бронзови перца. Други подобни криле лежаха на масата. Дедал разпъна рамката и крилете се разтвориха — размахът им беше поне десетина метра. Разумът ми твърдеше, че с тях никога нямаше да успее да полети. Бяха твърде тежки, нямаше как да издигнат тежестта на тялото над земята. Но майсторската им изработка беше съвършена. Металните перца улавяха и отразяваха слънчевите лъчи с трийсет различни отсенки на златистото.

Момчето остави духалото и изтича при баща си. Мръсно и потно, то се усмихна.

— Татко, ти си гений!

Старецът се усмихна.

— Това не е новина, Икар. Хайде, побързай. Ще ни трябва поне час, за да си ги сложим.

— Ти първи — рече Икар.

Мъжът възрази, но Икар настоя:

— Ти ги направи, тате. На теб се пада честта да ги пробваш.

Момчето помогна на стареца да прокара по гърдите си кожените ремъци, преплетени като катерачески обезопасителни въжета, а после и през раменете и китките. След това започна да прикрепя към тях крилете с нещо, което изцеждаше от голям метален флакон.

— Восъкът ще издържи няколко часа — измърмори притеснено Дедал. — Но първо трябва да изчакаме да се втвърди. И не бива да летим твърде високо, нито твърде ниско. Водните пръски могат да размият восъка…

— А слънчевите лъчи да го разтопят — обади се момчето. — Да, татко. Хиляди пъти си ми го повтарял!

— Предпазливостта никога не е излишна.

— Вярвам в твоето изобретение, татко. Няма по-учен човек от теб!

Очите на стареца заблестяха. Личеше си, че би дал всичко на този свят за сина си.

— Сега ще закрепим твоите криле, а междувременно восъкът по моите ще се втвърди. Ела!

Работата напредваше бавно. Дедал се справяше трудно заради кожените ремъци, които ограничаваха движенията му. Металните криле на гърба му тежаха и му пречеха.

— Много съм бавен — измърмори той. — Много съм бавен…

— Спокойно, татко — отвърна момчето. — Пазачите ще се появят чак…

ДУМ!

Вратите на работилницата се разтърсиха. Дедал ги беше залостил отвътре с една греда, но въпреки това от удара те едва не изскочиха от пантите си.

— Побързай! — извика Икар.

ДУМ! ДУМ!

Опитваха се да разбият вратите с някаква тежест. Гредата издържа, но лявата врата се пропука.

Дедал трескаво продължаваше работата си. Горещ восък капна на рамото на Икар. Момчето трепна, но сподави вика си. Лявото му крило вече беше закрепено на ремъците и старецът се захвана с дясното.

— Нямаме време — мърмореше той. — Много рано пристигнаха! Восъкът трябва да изстине и да се втвърди.

— Ще издържи — отвърна Икар. — Помогни ми с капака…

ТРЯС! От вратите се разхвърчаха трески, през дупката се показа рогатата овнешка глава на тарана. Стражите разчистиха останките с брадви и нахлуха вътре, следвани от царя със златната корона и острата брадичка.

— Виж ти! — извика той. — Къде сте тръгнали?

Дедал и синът му се спряха, металните криле искряха на гърбовете им.

— Отиваме си, Минос — отвърна старецът.

Цар Минос се усмихна жестоко.

— Беше ми любопитно да видя докъде ще стигнеш, преди да стъпча надеждите ти. Няма да скрия, че съм впечатлен.

Той изгледа с възхищение крилете.

— Приличате на бронзови кокошки — заяви царят. — Би трябвало да ви оскубем и да ви сварим на супа.

Стражите се разсмяха тъпо.

— Бронзови кокошки — повтори единият. — Супа!

— Млъкни! — сряза го Минос и се обърна отново към Дедал. — Ти позволи на дъщеря ми да избяга, старче. Докара жена ми до лудост. Уби минотавъра ми и ме направи за посмешище на цялото Средиземноморие. Няма да ми избягаш!

Икар грабна тубичката с восък и я насочи срещу царя, който изненадано отскочи. Стражите се втурнаха напред, но ги посрещна струя горещ восък.

— Шахтата! — извика Икар на баща си.

— Хванете ги! — беснееше Минос.

Старецът и синът му хванаха заедно капака на шахтата и го отместиха. Отвътре изскочи стълб пушек. Пред очите на смаяния цар изобретателят и синът му излетяха в небето, понесени от горещия въздух.

— Убийте ги! — изкрещя Минос, само че стражите нямаха лъкове. В отчаянието си единият хвърли меча си след бегълците, но Дедал и Икар вече се бяха издигнали високо. Направиха кръг над Лабиринта и над царския дворец, прелетяха над Кносос и напуснаха скалистите брегове на Крит.

— Свободни сме, татко! — разсмя се Икар. — Успяхме!

Момчето разпери криле и се понесе на вятъра.

— Чакай! — извика след него Дедал. — Внимавай!

Но Икар вече беше над открито море и щастливо летеше на север. Издигна се в облаците и сепна един орел, след това се гмурна грациозно към водата и все едно беше роден с криле, се издигна обратно миг преди да потъне във вълните, като само сандалите му докоснаха водата.