Читаем Ад на колела полностью

Когато погледна в страничното огледало и отново откри сребристия Ескалейд зад тях, си помисли, че за съжаление някой съвсем скоро щеше да се опита да го направи. Подозираше, че Мистериозния на Али беше по петите им. Играта тука — има, тука — няма явно не беше свършила работа, така че им оставаха две възможности. Първата: като се има предвид, че Мистериозния беше следил Али в продължение на месеци и знаеше къде живее и работи, от сегашната им посока пичът трябваше да предположи, че са се отправили към Джаксънвил. Така че какъв беше смисълът да се опитва да го заблуждава?

Или… можеше да избере вариант номер две. А именно — да се скрият от копелето. И тъй като не му беше особено приятно през следващите деветстотин километра да има зад гърба си непознат, нямаше съмнение кой вариант щеше да избере.

— Али, събуди се — каза в микрофона на шлема си. Мразеше се, че се налага да направи това. Пътуването на задната седалка на мотора беше изтощително за онези, които не бяха свикнали, и, човече, тя наистина се нуждаеше от сън. За съжаление, обаче, нямаше друг начин.

— Ъъъ — усети как се раздвижи зад гърба му. — К-какво?

Дори и през системата за връзка, през която гласовете звучаха като дрънчене на тенекия, Нейт долови дрезгавостта на сънения й глас. В отговор стомахът му се стегна.

— Трябва да се събудиш, сладурче. — По дяволите! Гальовното обръщение просто му се изплъзна от устата. В себе си винаги я наричаше така, защото за него тя беше най-сладката жена, която познаваше, но никога не се осмели да й го каже в лицето. Утеши се с факта, че и сега всъщност не го беше направил, в края на краищата седеше зад гърба му. — Налага се да се държиш здраво.

Тя се напрегна зад него и изви бедрата си встрани.

Да, сега беше напълно будна.

— Какво? Защо? — попита.

— Имаме си компания и ще се наложи да прибегна до няколко маневри за бягство и укриване. В продължение на няколко километра може да стане много опасно.

— Каква компания? — Обви плътно ръце около кръста му, а бедрата й се притиснаха здраво към неговите.

Хей, какво ще кажеш за това? Ако знаеше, че е толкова лесно да й попречи да се извива на геврек, щеше отдавна да е изиграл номера с бягството и криенето.

— Познай от три пъти — отвърна сухо.

— Агентът на ЦРУ? — попита тя и плъзна ръка нагоре, като я постави върху сърцето му, сякаш стабилният му ритъм я утешаваше.

— Ако Мистериозния наистина работи за тях… — Покри малката й ръка с облечената си в ръкавица длан и я притисна успокоително.

Мамка му, трябваше да настоява Али да остане в централата. Жената беше учителка, за бога. Не беше подходяща за операция от рода на „бягство и укриване“ върху задната седалка на тунингован Харли. Разбира се, нямаше абсолютно нищо, което можеше да направи по въпроса сега. Тя беше тук и неговата работа бе да гарантира, че от малката й главица няма да падне нито един косъм.

— Трябва да се обадя в централата — каза той. — Да видим дали Ози не може да ни направи огромна услуга като ни намери хубаво малко скривалище.

— Ами, добре…

Нейт извади от джоба на якето си защитения, криптиран мобилен телефон и натисна бутона за бързо набиране. Чу се поредица от кликвания. Той каза паролата.

— Давай, Призрак — през слушалките се чу глас, ясен като звука на камбана. Ози беше оборудвал всички шлемове с технологията блутуут. Момчето беше адски ценно предимство за екипа им, трябваше да му се признае.

— Бунтарке? — попита Нейт.

— Същата — отговори гордо момичето. — Ози спи. Какво мога да направя за теб?

— Имаме си компания — обясни и бързо погледна в огледалото за обратно виждане, само за да открие, че сребристият джип не се виждаше никъде. Което изобщо не го успокои. — Можеш ли да откриеш координатите ни — намираме се на I-65, малко след Лексингтън, Кентъки — и да ни намериш място, където да се покрием за следващите няколко часа?

— Нямахме късмет с нашата игра, така ли? Гадно.

Да, можеш да го изкрещиш пред целия свят.

— Добре, засякох координатите ви чрез GPS-а на Фантома — заяви Беки с делови глас, — но за да видя вашата компания ще трябва… — Нейт чу бързо щракане по клавиатурата. — Мда — Бунтарката беше отново на линия. — Задръж малко, докато успея да вляза в „очите на небето“.

„Очите на небето“? Хмм… Очевидно Ози я беше научил как да използва ключови военни спътници за целите си.

Колко удобно.

Но много трудно.

— Добре, Призрак, качих те на екрана — обади се Беки след минута. — В момента търся възможни пътища за бягство и покриване.

Леле, ама че бързо!

Не можеше да й помогне, но я насърчи мислено: Продължавай в същия дух, chica. Явно малката беше дяволски добра, и то не само в областта на техниката. Също така можеше да борави и с пушка, много по-добре от повечето опитни войници.

Шефа щеше да се пръсне от яд, когато разбере колко упорито се трудеше момичето, за да стане пълноправен член на екипа. Нейт можеше само да се надява, че ще бъде на мисия, когато лайното удари вентилатора…