— И? — подкани Джони, когато мълчанието на Алдъс се проточи прекалено дълго.

— И те са на някакъв голям, гръмогласен Харли. Вероятно по пътя между Чикаго и Джаксънвил. Трябва да изчезнат.

— Това е доста голям участък, пич — провлачено изрече Джони.

Мили Боже!

Алдъс ужасно много мразеше да го наричат „пич“. Той не яздеше пони, не носеше Стетсън и не крещеше: „Хвани телето!“. Не пушеше марихуана по плажовете, излегнал се мързеливо в очакване на следващата голяма вълна, докато се наслаждаваше на бездействието си.

Той беше проклет сенатор на проклетите Съединени Американски Щати и ако някога седнеше в Овалния кабинет, планираше да направи живота на пичовете в тази страна малко по-труден.

— Точно затова ще ти изпратя два допълнителни адреса по тайната ти електронна поща — съобщи той, опитвайки се да бъде търпелив. Това никога не му се отдаваше лесно, а тази… ситуация и без това го изкарваше извън нерви. Фактът, че трябваше да спре, за да си купи нов мобилен телефон с предплатени разговори, само доказваше това. — Единият от тези адреси е жилището на мъжа в Чикаго — продължи обяснението. — Другият е къщата на родителите на жената. Нали все още имате домашния и служебния й адрес?

— Да.

— Чудесно. В рамките на следващите двадесет и четири часа те най-вероятно ще пристигнат на някое от тези места. Когато това стане, искам да ги извадиш от играта.

— Произшествие, като последната работа? — попита Джони.

Алдъс си пожела всичко да беше толкова просто, но не искаше да рискува повече. Това трябваше най-накрая да свърши.

— Не. Наложително е телата им никога да не бъдат открити. — Трябваше да бъде сигурен, че ако файловете са у Алиша, те никога няма да се появят на бял свят. — И като казвам никога, това означава наистина никога. Дори да ги опаковаш в олово и да ги пуснеш в Марианската падина, пак няма да бъда напълно доволен.

— Какво?

О, идеше му да ревне на глас. Джони беше типичният пример за тъп италиански мафиот. Франсис Форд Копола щеше да бъде във възторг от малкото лайно.

— Само не забравяй да се разпоредиш с телата им така, че от тях да не остане нито следа по повърхността. Никога. Ясно ли е?

— Кристално ясно, пич. — Алдъс усети как вената на челото му се издува. — Хей — възкликна Джони, — тук на екрана ми има снимки на двама пича. — Нали каза, че трябва да отстраним един мъж и тази Алиша? Коя от снимките е неговата?

Леле, става все по-добре и по-добре. Някой трябва да запише Джони в Менса. Понякога беше толкова депресиращо да знаеш, че светът е населен само с идиоти.

За щастие на Алдъс, идиотите се манипулираха лесно. Просто погледнете избирателния му район…

— Вторият мъж — заобяснява бавно, за да може Джони-глупака да следва мисълта му — е бонус за теб и момчетата ти. — Искам да сте сигурни, че той ще получи вашия специалитет.

— О! — Джони се засмя. Смехът му прозвуча някак си болнаво, като на малко момче, което къса крилцата на пеперуда. Нямаше съмнение, че Джони беше взел своя дял от късането на крилца в своето детство. — Пич, сигурно си ядосан, а?

— Да — изрече през стиснати зъби сенатора, — „пич“ определено ме вбесява.

В този момент чу как жена му разговаря с икономката в коридора и това го накара да погледне осемнадесеткаратовия си златен Челини Принс Ролекс.

След двадесет минути трябваше да бъде на заседание. Време беше да приключва.

— Обади ми се, когато си готов с това — нареди и без да дочака отговора на Джони, сложи край на разговора.

Сега трябваше да отиде и да слуша как неговите колеги дискутират до безкрай отпускането на спешни допълнителни кредити от бюджета за сигурността по границите.

Каква колосална загуба на време.

Според неговото, не толкова скромно мнение, в миналото китайците бяха постъпили много правилно — построили стена, по протежението на която в охранителни кули разположили въоръжени войници, които да убиват всеки, който е достатъчно глупав да опита да прекоси тази огромна, начертана в пясъка, линия.

Глава 11

Когато се качи на тавана на празната къща — По дяволите, трябва да сваля около седем килограма, едва се проврях през шибания отвор! — Нейт монтира камуфлажно боядисания снайпер М-40 А5, произведен за морската пехота, върху двуногата и залегна зад него.

С помощта на спираловидно навито парче детониращ шнур взриви малка дупка в стената до таванския прозорец.

Както винаги, усещането за оръжието в ръцете му беше като завръщане у дома. Беше просто като продължение на ръката му.

Оръжейните майстори в Куонтико със сигурност знаеха как да произведат една добре работеща пушка…