Читаем Ад на колела полностью

Оказа се толкова лесно да пусне мухата на онези кръвожадни идиоти от Хизбула, като им каже къде могат да намерят тайните агенти, убили уважавания им лидер Хасан Касим. В замяна поиска да изтезават двамата, докато издадат местонахождението на скрити от тях файлове. Също толкова просто за него беше да предупреди местната сирийска милиция, че в задния й двор са се настанили членове на Хизбула, след като същите вече не му бяха от полза. Беше детска игра и да се погрижи любопитния задник Дилейни и този шибаняк Морган да бъдат разпънати на кръст, след като бяха имали дързостта да проникнат в тайните му компютърни файлове… или поне бяха опитали.

Това, че в конкретния случай Морган наистина се оказа разпънат на кръст, беше тъжна ирония. Господи, когато чете доклада с подробната информация за смъртта на Григ Морган, дори неговият кален, закоравял стомах се беше свил от ужас.

Така че… Беше успял във всичко това, но защо не бе смогнал да се добере до една неопитна, наивна жена без никакво военно обучение?! Това беше абсолютно неприемливо и търпението му достигна своите граници, когато Золнер тихо заяви:

— Има и други начини, по които мога да получа пари.

Алдъс стисна челюсти толкова силно, че чак очите го заболяха.

— Така ли? И кой ще те наеме, Зи? Кой ще поиска изпадналия бивш агент на ЦРУ, виновен за смъртта на целия си екип и двама цивилни? Никой! Нито военните, нито някоя правителствена организация, нито дори един от онези независими екипи. Защото никой не може да ти вярва, Зи. Никой няма да ти се довери. Ето защо най-добрият ти шанс да получиш тези пари за бедния, заблуден Ейвън е да си с мен.

Последва дълга пауза и Алдъс затаи дъх. Нуждаеше се от Даган Золнер и, по дяволите, мразеше да е зависим от когото и да било.

— Не мисля, че играете честно с мен, сър — каза накрая Золнер. — Смятам, че грабежът беше дирижиран от вас и знам със сигурност, че тук става въпрос за много повече от това, в което ме накарахте да повярвам. И двете неща определено ме карат да се чувствам неудобно. Така че, благодаря ви за възможността, но аз съм вън.

— Къде си в момента? — поиска да разбере Алдъс, като се надяваше да поговори с идиота лице в лице…

— На I-90, посока юг.

— Върни се обратно във Вашингтон.

— Може би, но е малко вероятно.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Това вече не е ваша работа… сър.

Алдъс чу като фон слаб рев на мотори и се почувства така, сякаш го скалпираха.

— Ти ги следиш, нали, задник такъв? Къде отиват?

— Сбогом, сенаторе.

Мамка му!

Алдъс удари два пъти в таблото евтиния телефон с предплатени разговори, но дори когато устройството се пръсна на парчета в ръката му, гневът му не беше намалял. Единственото нещо, което му попречи да изхвърчи от колата и да започне да скача върху останките на мобилния, беше една млада майка, която носеше дете в ръцете си. Тя му отправи откровено притеснен поглед, докато бързаше към тоалетната.

Това не беше добре. Жената би могла да го разпознае. Заради поста му, често показваха лицето му по националната телевизия.

Добре, добре. Стегни се, Алдъс. Пое си дълбоко въздух и си наложи да се успокои.

Това не беше краят на света. Имаше и друг вариант. Възможност, която не искаше да използва, но не му бяха оставили избор. Беше притиснат до стената. Така че точно както винаги и въпреки личните си чувства по въпроса, щеше да вземе трудното решение. Поглеждайки парчетата пластмаса в ръката си и по раирания си сив панталон, сенаторът мълчаливо изруга ненавременния си изблик на гняв. Нуждаеше се от проклетия телефон. Мобилният му беше безполезен в конкретната ситуация, защото разговорът, който се готвеше да проведе, не трябваше никога да бъде проследен обратно до него.

* * *

Най-после беше заспала.

Така, както се беше притиснала плътно по протежение на целия му гръб, докато елегантните й, облечени в кожа бедра, почиваха кротко от външната страна на краката му, Нейт можеше да усеща дишането на Али по повдигането и спускането на гърдите й.

През първите три часа от пътуването им тя много беше внимавала между телата им непрекъснато да има разстояние от няколко сантиметра и коленете й да са извити така, че да не го докосва.

Не би искала да стане прекалено интимно, нали? Не би искала да го докосва повече, отколкото е абсолютно необходимо.

Човече, снощи се беше държал напълно погрешно. Когато не успя да устои на погледите й, изпълнени с толкова сладко състрадание и отчаян копнеж, буквално я изхвърли от спалнята си. Ето защо обвиняваше единствено себе си за болката, изписана днес по лицето й, и за тъмните петна от изтощение под очите й.

Някой трябваше да му срита задника.