— Те не разполагат с моя софтуер за подобряване на изображението — похвали се младежът. Вълнението, изписано на лицето му, го караше да изглежда като дванадесетгодишен, което събуди болката в пострадалото рамо на Франк.

На тридесет и девет все още не се бе запътил към люлеещия се стол, но с навършването на четиридесет и при живота, който водеше, болките бяха неизбежни и не всичко функционираше перфектно, по дяволите. А болката в рамото беше най-досадното от настоящите му страдания. Посегна към шишенцето с ибупрофен, което държеше в джоба на панталоните си и бързо лапна няколко таблетки без вода, преди да засмуче отново близалката.

— Добра работа, между другото — добави Ози.

— Благодаря! — Али прие небрежния комплимент и проследи с поглед как младият мъж се изстреля от мястото си с енергията на дете, което скача от леглото сутринта на Коледа. Той грабна лаптопа си и телефона й и се втурна към своето царство. Извади дълъг кабел от едно чекмедже и го включи към мобилния, преди да го свърже с един от главните компютри.

— Както и да е… — Али отново насочи вниманието си към групата около масата. — Целият инцидент ме изплаши особено когато полицаите не ми повярваха. И тъй като не искам да свърша привързана към инвалидната количка, с широко отворени очи, натъпкана с наркотици и да падам по стълбите крещейки: „Той лети!“, веднага се качих в колата и дойдох направо тук.

— О, спри сърце! — Ози се завъртя в стола и притисна длан към гърдите си. — Омъжи се за мен, Али. Омъжи се за мен, веднага.

— Какво пропускам? — попита Дан.

— Стига бе, човек. Мел Гибсън? „Теория на конспирацията“? Никога ли не ходиш на кино?

— Ха! — Дан Ман се засмя, килна глава и поглади елегантната си козя брадичка. — За разлика от някои хора, които познавам, аз не съм прекарал последните десет години с глава, заровена в електрониката. Скъсвам си задника да върша мъжката работа и…

— Спести ми поредната си лекция. — Хлапето махна пренебрежително с ръка. — Слушал съм ги и преди. Не знам защо винаги се опитваш да ми опонираш, но както и да е… никой не може да оставя Бейби в ъгъла.

Той изчака за миг и когато Дан само повдигна вежди скептично, Ози размаха ръце във въздуха.

— Сигурно се шегуваш? „Мръсни танци“?! Как може да не си гледал „Мръсни танци“? Та това е класика!

— Да — изръмжа Дан Ман. — Класическа глупост.

— Заради тези ти думи ще се сбием, господинчо! — изрева по-младият мъж, скочи от стола и затанцува наляво-надясно като боксьор.

Дан изсумтя толкова силно, че Франк се уплаши да не би да си е глътнал езика, което, като се вземе предвид склонността му да дразни хлапето, не беше чак толкова лошо.

Бившите морски тюлени в екипа — Ози и Дан Ман, смятаха себе си за най-добри от най-добрите, което ги правеше адски самонадеяни. В интерес на истината, всеки член на „Черните рицари“ АД — бивш тюлен или не — беше в групата, защото бе изключителен в онова, което правеше.

Екипът им се състоеше от девет човека (скоро щяха да станат дванадесет — след присъединяването на агента от Мосад, бъдещия пилот на хеликоптер и специалиста по комуникации), които можеха да влязат в акция, да свършат работата и да прикрият следите си, без да е необходима намесата на Чичо Сам.

Властимащото чудовище, познато като правителство на САЩ, обичаше изключително много всички тези заплетени нива на предумишлено невежество. Нямаше значение, че всеки, който бе на заплата към Черните рицари, в крайна сметка трябваше да пише рапорт до големия шеф (El Jefe) — добрия стар командир. Важното бе, че ако някоя от мисиите им бъде компрометирана, бе невъзможно да се проследи началото й, нито да бъде свързана с когото и да е от правителството на САЩ, което за Франк бе просто чудесно. След фиаското, което го подтикна да напусне военноморската пехота, предпочиташе да води свое собствено шоу.

Но да има екип, без да се възползва от военната йерархия и присъщата за нея дисциплина, означаваше, че често трябва да се примирява с подобен вид лудории.

Твърде стар съм за тези глупости. Не че искаше да цитира репликата на Дани Глоувър, превърнала се в клише, но Франк наистина се чувстваше твърде стар за тези неща.

— Вие двамата, престанете! — изръмжа той.

Ози му намигна и се върна на мястото си.

— Не се шегувах за предложението. — Хлапакът размърда русите си вежди към Али.

— Ще го имам предвид — отвърна тя и му се усмихна сладко.

Шефа забеляза, че Призрака стисна юмруци.

— И така, както казах преди разговорът ни да се отклони, дойдох направо тук. Спрях единствено за да напълня резервоара и да си взема кафе. Но, ъъъ… Боже, това е лудост! Мисля, че може би видях онзи човек на една от бензиностанциите на „Филипс 66“ по пътя. Не нападателя, а другия — преследвача.

— И ето че стигнахме до въпроса на деня — отбеляза Франк Найт. — В какво точно си се забъркала?

Глава 5