Внезапната тишина, последвала края на песента бе прекъсната, когато първите ноти на „Момичето на Джеси“ на Рик Спрингфийлд прогърмяха от високоговорителите. Очевидно Ози/Итън бе голям фен на музиката от 80-те, макар че не изглеждаше достатъчно възрастен, за да е живял през по-голямата част на това десетилетие.

— Мяяяууу!

Али подскочи уплашено, когато нещо топло и космато се отърка в прасците й. Това не помогна за успокояването на опънатите й нерви, нито смекчи усещането, че внезапно е паднала в заешка дупка, но поне успя да попречи на глупавите сълзи да потекат от очите й.

— О, здравей — прошепна тя на най-голямата и най-грозна котка на планетата.

Наведе се да погали петнистата сива козина. Котаракът беше с размерите на малък кон, с толкова много белези по муцуната и нарези по ушите, че приличаше на очукан воин. Когато големите му жълти очи примигнаха към нея с отегчено котешко съчувствие, сякаш искаше да й каже: Разбирам те, аз също съм виждал грозната страна на живота, сълзите, напиращи в очите й, отново заплашиха да потекат.

О, по дяволите!

За да се успокои, младата жена взе гигантския котарак в ръцете си и се изправи.

Или поне се опита…

Не беше съвсем лесно, защото животното изглежда тежеше почти колкото един санбернар. Все пак успя да се изправи, но се наложи да се подпре на парапета и да разтвори крака, за да може да балансира с косматия си товар.

Чу силен тътен и си помисли, че някой е запалил двигателя на един от моторите долу, но после се разсмя, когато осъзна, че дълбокият звук бе доволното мъркане на ужасно непривлекателната сива топка в ръцете й.

— Ама и ти я свърши една! Сега Фъстъка ще очаква от всеки да го носи на ръце, а аз например нямам сили за това — надвика бумтящата музика Франк Найт — едър мъж, който, противно на думите си, изглеждаше достатъчно силен, за да вдигне Фолксваген от лежанка, когато се появи от една от страничните врати и дойде да се облегне на парапета до нея.

— Фъстъка? — Младата жена наведе брадичка и погледна към сивото, космато лице, което само една майка може да обича. Златистите очи на котарака бяха притворени в доволство и Али беше удостоена със съмнителната чест острите нокти на котарака да се забият в тънката материя на тениската й. — Прилича повече на Голиат или Брут. Но Фъстък… Сериозно?

— Да. — Франк се засмя и прокара ръка през рошавите си кестеняви къдрици, наблюдавайки напредъка долу на първия етаж на работилницата. Усмивката му се стопи бързо, щом погледът му попадна върху жената, която се опитваше да имитира ездач на родео. Само че жребецът беше от стомана, а не от плът и кръв.

На Али й се стори, че го чу да промърморва дяволите я взели преди да се насили да отмести поглед.

— Когато се преместихме в тази сграда, тя беше дом на плъхове и на този приятел тук. — Мъжът протегна огромната си ръка и почеса котарака под брадичката, предизвиквайки възобновяване на мъркането, от което гърдите на Али завибрираха като косачка. — Той си бе направил легло върху купчина стари чували за фъстъци — оттам дойде и името му. Успяхме да се отървем от всички плъхове и изпратихме Фъстъка да живее у една мила дама, която прибира бездомни животни, но след два дни той се върна отново при нас. Аз съм Франк Найт, между другото. Бих стиснал ръката ти, но изглежда и двете са ти пълни. — Той й намигна и в ъгълчетата на очите му се появи очарователна мрежа от бръчици.

— Знам кой сте. Григ имаше много високо мнение за вас и често ви споменаваше. Уважаваше ви много.

Едрият мъж се намръщи.

— Уважението бе взаимно. Григ беше… ами… — Франк прокара отново огромната длан през косата си и направи гримаса, когато сви рамене, сякаш движението му причиняваше болка. — … Просто не мога да намеря думи. Той беше най-добрият. Ужасно съжалявам за загубата ви. Всички ние бяхме опустошени.

О, мамка му! Сълзите заплашваха да потекат отново.

Точно когато си мислеше, че трябва да се обърне, за да не се разциври пред човека — днес се беше превърнала в кралица на ревлите — в работилницата избухна същински ад.

Глава 3

— Готово! — извика тържествуващо Беки Райхарт, когато последният болт на носещото витло най-накрая се разви и падна на земята с гръмко „Бум!“. Звукът се разнесе и отекна в работилницата, подобно на експлозия.

Последвалата оглушителна тишина й подсказа, че пронизителният шум е прекъснал песента на Рик Спрингфийлд, което я устройваше напълно. Ози имаше ужасен вкус за музика. Беше се опитала да го просвети за очевидния факт, че много от страхотните парчета са написани през последните двадесет години, но той изглежда бе имунизиран срещу опитите й да подобри музикалната му култура. Това, че от време на време я оставяше да припява заедно с Убийците11, беше почти единствената победа, която успя да си извоюва. Което обикновено означаваше, че слушалките на айпода са затъкнати здраво в ушите й, взривявайки мозъка й с любимата музика, за да заглуши недотам изискания вкус на Ози.