Читаем 61 часа полностью

Препоръчаният от Питърсън магазин се намираше на една пряка от централния площад. Там продаваха здрави дрехи за яки фермери. Имаше раздели за лятно и зимно облекло, без кой знае каква разлика между тях. Част от дрехите бяха от неизвестни марки и качество, други бяха на известни фирми, но с видими дефекти. Изборът от мрачни цветове беше доста ограничен. Цените бяха ниски, включително и на обувките. Ричър започна с чифт черни непромокаеми ботуши, а после се прехвърли на дрехите. Изборът му беше ограничен между синьо и масленозелено. Масленозеленото му напомняше за армията, а синьото за думите на едно момиче, което твърдеше, че му отива на очите. Спря се на зеленото, защото отиваше малко повече на взетата назаем шуба. Избра си подплатен с вата панталон, фланелена риза и дебел пуловер. Добави към тях бельо и чифт черни ръкавици, а за главата си добави шапка в защитен цвят. Общата сума беше сто и трийсет долара, но собственикът свали на сто и двайсет при плащане в брой. Означаваше средно по трийсет долара на ден при вероятен престой от четири дни. Или над десет бона на годишна база само за дрехи. Някой би казал, че това е безумие, но Ричър беше доволен. Той добре знаеше, че малко хора харчат по десет бона годишно за облекло. Те си имат известен брой здрави и хубави дрехи, които държат по гардеробите си и ги перат в мазето. Но гардеробите и мазетата се намират в къщи, а тези къщи струват много повече от десет бона годишно. Независимо дали са купени на изплащане, или взети под наем. Защото се нуждаят от ремонти, поддръжка и застраховки.

Кой всъщност е безумецът?

Той се преоблече в една от кабинките, а старите си дрехи изхвърли в големия кош за боклук зад тезгяха. Нахлупи шапката чак до ушите си, а над нея дръпна качулката на шубата си. Вдигна ципа, надяна ръкавиците и излезе на тротоара.

Навън беше все така студено.

Въздухът беше като във фризер. И проникваше навсякъде — в гърдите, под ребрата, краката, задника, очите, лицето, дробовете. Като някога в Корея. Но в Корея той беше значително по-млад, изпълняваше заповеди и му плащаха. Тук беше различно. Снежинките танцуваха около него, духаше леден вятър. Носът му протече, зрението му се замъгли. Дишаше на пресекулки. Разстоянието до участъка беше не повече от десет минути пеша, но той по неволя го превърна в 20-минутна зимна одисея.

В участъка завари пълна лудница.

Пет минути преди пладне.

Оставаха четирийсет часа.

Ричър имаше чувството, че половината телефони в участъка звънят едновременно. Старецът на рецепцията държеше по една слушалка във всяка ръка и говореше едновременно и в двете. Питърсън беше сам в общата зала, изправен зад някакво бюро със слушалка между ухото и рамото си. Кабелът се люшкаше от движенията на ръцете му — къси, отсечени и решителни движения на генерал, който дислоцира силите под свое командване. Сякаш на бюрото пред него лежеше подробна карта на град Болтън.

Ричър гледаше и слушаше. Ситуацията бързо му се изясни. Не ставаше въпрос за изстрелване на ракета, а за поредното тежко престъпление. Питърсън разпределяше хората си за спешното разследване, но без да забравя рутинните задължения на дежурните полицаи. По всичко личеше, че местопрестъплението е някъде в десния ъгъл на бюрото, което най-вероятно отговаряше на източните предградия на Болтън. Рутинните задължения се осъществяваха на югозапад от градския център. Някъде там живееше и Джанет Солтър. Беззащитната свидетелка. Питърсън дислоцираше повече сили там, отколкото на местопрестъплението. Което означаваше или проява на благоразумие, или че на жертвата вече не може да бъде оказана помощ.

А може би и двете.

Минута по-късно Питърсън спря да говори и остави слушалката. Изглеждаше разтревожен. Експерт по всичко, свързано с личния състав, но несигурен за останалото.

— Имаме убийство — съобщи той. — Един човек е застрелян в колата си.

— Кой? — попита Ричър.

— Колата е регистрирана на името на някакъв адвокат от съседната община. Провел е пет разговора със свой клиент в затвора. Всичките — след като арестувахме онзи рокер. Очевидно той е брънката от веригата, за която говореше преди малко. Сега просто си разчистват къщата и прекъсват веригата.

— По-лошо е — поклати глава Ричър.

— Знам — въздъхна Питърсън. — Човекът им не пътува насам, а вече е тук. А ние сме го пропуснали.

13

Питърсън направи два опита да напусне общата зала, но и двата пъти беше принуден да се върне, за да вдигне телефона. След като най-после се озова в коридора, той се обърна към Ричър и попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— А ти искаш ли да дойда?

— Както решиш.

— Бих искал да съм другаде.

— Къде?

— Мисля да се представя на мисис Солтър.

— Защо?

— Да огледам обстановката. За всеки случай.

— Мисис Солтър е добре защитена, лично съм се погрижил — отвърна Питърсън. Той замълча за момент, после рязко вдигна глава. — Нима мислиш, че ще ударят още днес? А онзи адвокат е убит за отвличане на вниманието, така ли?