Читаем 61 часа полностью

— С това приключи работата им за деня — отбеляза Питърсън. — Сега им предстои петчасова обедна почивка. Така си пилеят времето.

— Какво са прегрешили?

— Не мога да ти кажа.

— Толкова ли е лошо?

— Всъщност не.

— Е?

— Не мога да ти кажа.

— Можеш.

— Добре, де. Преди три дни бяха изключили радиостанцията си в продължение на един час и не казаха защо. Това не можем да го позволим, заради затвора…

В десет без двайсет телефонът отново иззвъня. Ричър вдигна слушалката.

— Да?

— Майор Ричър? — попита женски глас насреща.

— Да.

— Знаете ли коя съм?

— Слушам ви.

— През последната година на службата ви бяхте лектор.

— Така ли?

— Преподавахте интеграция на военните и федералните разследвания. Аз поех курса от вас. Не познахте ли гласа ми?

— Продължавайте.

— Какво още да ви кажа?

Точно в този момент Ричър искаше тя да му каже още много неща, защото гласът ѝ беше страхотен. Топъл, леко пресипнал, малко задъхан и приятно интимен. Харесваше начина, по който шепнеше в ухото му. В съзнанието му изплува притежателката му — руса, не повече от трийсет и пет годишна, не по-малко от трийсет. Вероятно бе висока и с хубава фигура. При всички случаи страхотен глас.

Който обаче не му беше познат. И той го каза.

— Много съм разочарована — прошепна тя. — И дори малко обидена. Сигурен ли сте, че не ме помните?

— Трябва да говоря с вашия командващ офицер.

— Това ще почака. Не мога да повярвам, че не знаете коя съм.

— Мога ли да направя предположение?

— Давайте.

— Мисля, че сте някакъв филтър срещу празни дрънканици. Мисля, че вашият командващ офицер иска да знае, че това наистина съм аз. Ако кажа, че помня коя сте, няма да издържа теста. Защото не ви помня. Никога не сме се срещали. Може би ми се иска, но за съжаление не е така.

— Но аз поех вашия курс.

— Не сте. Просто сте прочели досието ми. Наименованието на курса беше само за публична употреба. Фактически преподавах как да прецакваме федералните, а не как да си сътрудничим с тях. Ако сте присъствали, щях да ви помня.

— Браво — отвърна гласът и в него се долови усмивка. — Току-що издържахте теста.

— Коя сте вие тогава?

— Аз съм вие.

— Какво означава това?

— Командир на Специална част сто и десет.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

— Страхотно. Моите поздравления. Как е?

— Убедена съм, че можете да си представите. В момента седя на някогашното ви бюро, в пряк и преносен смисъл. Помните ли бюрото си?

— Имах много бюра.

— Тук, в Рок Крийк.

На практика Ричър помнеше бюрото си, и то много добре. Старомодна чиновническа мебел, изработена от стомана и боядисана в зелено. Ръбовете ѝ бяха протъркани и под тях се виждаше лъскав метал.

— Отдясно има вдлъбнатина — добави гласът. — Някои твърдят, че е ваше дело и че сте ударили в бюрото нечия глава.

— Някои хора?

— Разказват го като легенда. Вярно ли е?

— Според мен вдлъбнатината се е получила при пренасянето.

— Формата ѝ абсолютно съвпада.

— Може би някой е изпуснал отгоре топка за боулинг.

— Аз предпочитам легендата.

— Как се казвате? — попита Ричър.

— Измислете ми някакво име — отвърна гласът.

— Моля?

— Нека си остане между нас. Дайте ми някакво кодово име.

— Това е частен разговор.

— Не съвсем. Системата ни показва, че се обаждате от някакъв полицейски участък. Сигурна съм, че там разполагат с телефонна централа и записващи устройства.

— Добре, продължавайте да говорите — въздъхна Ричър. — А аз ще се опитам да ви измисля подходящо име.

— Какво искате да ви кажа?

— Четете указателя. И това ще ми свърши работа.

В гласа отново се долови усмивка:

— Хората казват, че вдлъбнатината върху бюрото е направена от главата на полковник. И това е станало причина да ви изритат от сто и десет.

— Не са ме изритали. Получих ново назначение и това е всичко.

— Само защото въпросният полковник е бил гадняр и никой не го е обичал. Но вие решително сте минали границата. Така казват хората.

— Аманда.

— Аманда ли? Добре, това съм аз. Ако пак ви потрябвам, наберете централата и поискайте да ви свържат с Аманда. И така, какво мога да направя за вас днес?

— В Южна Дакота има едно градче на име Болтън. Намира се горе-долу в центъра на щата, на двайсетина километра северно от междущатска магистрала деветдесет.

— Знам къде е. Нашата система включва и координатите ви. В момента гледам именно Болтън.

— Как го гледате?

— На лаптопа си. С помощта на „Гугъл“.

— Днес ви е доста по-лесно, отколкото едно време.

— Технологиите действително са нещо чудесно. С какво мога да ви помогна?

— На осем километра западно от града има изоставено съоръжение, останало от времето на Студената война. Искам да науча нещо повече за него.

— Не можете ли сам да разберете това?

— Никога не съм го виждал. А вероятно и няма кой знае какво за гледане. Но за всеки случай искам да го проверите.

— Сигурен ли сте, че не е ракетен силоз? Двете Дакота са пълни с такива.

— Казват, че не е силоз. И на мен не ми изглежда като силоз.