Читаем 61 часа полностью

— А ти защо си тук? Ченгето не ти ли предложи закуска?

Ричър не отговори.

— Нещо ново? — попита след известно време той.

— Сутринта влекачите изтеглиха автобуса от магистралата и го докараха тук. Уредихме друг, на лизинг от Минеаполис. Ще дойде веднага след като отмине бурята.

— Звучи добре.

— Да, ама с шофьор. Това означава, че аз ще бъда пътник до Сиатъл и от вчера следобед насам съм без надница.

— Това вече не е добре.

— Трябва да направят нещо за проклетия мост!

— Виждал ли си някой от пътниците?

— Пръснати са из града. Една от стариците има превръзка на ръката, а друга е с гипсирана китка. Общо взето, са спокойни. Мисля, че все още никой от тях не се е свързал с адвоката си. Повечето възприемат случката от добрата ѝ страна. Сякаш са им подарили някакво приключение.

— Това не е зле — каза Ричър.

Нокс не отговори. Вместо това скочи на крака и посегна към дрехите, струпани на близката закачалка. Нахлупи шапка на главата си, уви врата си с шал и започна да навлича дебело палто — всички взети назаем, ако се съдеше по размерите и цвета им. После мрачно кимна на Ричър и излезе навън в снега.

Появи се някаква сервитьорка и Ричър си поръча най-обилната закуска в менюто.

Плюс кафе.

Единайсет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и един часа.

Адвокатът остави куфарчето в кабинета си, но задържа плика с ботушите. После се върна във фоайето, обу ги и излезе на паркинга. Седна зад волана, закопча колана, включи отоплението на седалката и пусна чистачките. Магистралата все още беше затворена, но имаше и заобиколни маршрути. Дълги и прави пътища, които чезнеха към хоризонта. Типични за Южна Дакота.

Наведе се да свали ботушите, сложи крак на спирачката и включи на „драйв“.

Когато Питърсън се появи в кафенето, Ричър беше преполовил огромната чиния с храна пред себе си. Полицаят беше облечен в пълна зимна униформа и сякаш искаше да демонстрира лекотата, с която го беше намерил. Ричър би могъл и да не се впечатли, тъй като не знаеше дали това е първото заведение, в което го беше потърсил.

Питърсън докосна облегалката на стола, на който доскоро беше седял Нокс, а Ричър му даде разрешение с вилицата си.

— Извинявай, че не ти предложихме закуска у дома — рече Питърсън.

— Никакъв проблем — отвърна Ричър, след като преглътна залъка си. — И бездруго бяхте достатъчно любезни.

— Ким страда от самотата — поясни Питърсън. — Особено сутрин, когато аз и децата излизаме. Тогава предпочита да се затвори в стаята си.

Ричър замълча.

— Чувствал ли си се някога самотен? — попита Питърсън.

— От време на време.

— Ким би казала, че не си. Не и ако ден след ден си седял на верандата в Южна Дакота и не си виждал нищо освен пустош наоколо.

— Тя не е ли тукашна?

— Тукашна е. Но да свикнеш с дадена обстановка не означава, че я харесваш.

— Предполагам, че е така.

— Извършихме проверка на баровете. Открихме един с много чист под.

— Къде?

— На север. Там пият надзирателите.

— Някакви очевидци?

— Не, но барманът е изчезнал. Вчера запалил пикапа си и поел в неизвестна посока.

— Ясно.

— Благодаря ти — добави Питърсън.

— Моля.

Ричър сложи кръгче жълтък върху парченце бекон и го лапна.

— Някакви други идеи? — подхвърли Питърсън.

— Мисля, че знам как контактува с хора навън онзи тип, когото сте тикнали в ареста.

— Как?

— Сближил се е с някого в килията. Или го е принудил. Диктува му каквото трябва, а онзи предава информацията на адвоката си. Верижна реакция. А вие не подслушвате когото трябва.

— В ареста всекидневно се появяват десетки адвокати.

— Значи трябва да започнете да ги проверявате.

Питърсън замълча за момент, после попита:

— Нещо друго?

— Да — кимна Ричър. — Трябва ми магазин за готово облекло. Почти обещах на жена ти. Евтино облекло, нищо претенциозно. Да знаеш такъв наблизо?