Читаем 61 часа полностью

— Ако сте видели достатъчно, за да бъде закован онзи тип, значи сте постъпили правилно. Но ако показанията ви са недостатъчни за това, може би се излагате на излишен риск.

— Видях каквото видях. Всички ме убеждават, че то е достатъчно за присъда, или „да бъде закован“, както се изразихте. Видях разговора, видях как проверяват стоката и предават парите.

— От какво разстояние?

— Двайсетина метра.

— През прозореца?

— Да, от вътрешността на един ресторант.

— Чисто ли беше стъклото? Или замъглено?

— И да, и не.

— Ясно ли видяхте всичко?

— Да.

— Какво беше времето?

— Хладно и ясно.

— Часът?

— Вечер.

— Осветен ли беше паркингът?

— Ярко.

— Добре ли сте със зрението?

— Малко съм далекогледа. Използвам очила само за четене, но за нищо друго.

— Каква беше стоката?

— Блокче бяла субстанция, плътно увито във восъчна хартия. Хартията беше леко пожълтяла. Върху нея беше изрисувана корона с три лъча и топчета накрая, създаващи илюзията за скъпоценни камъни.

— Видяхте всичко това от двайсет метра, така ли?

— Това е предимството на далекогледството. А и блокчето беше доста голямо.

— Нямате ли съмнения? Колебания, предположения?

— Никакви.

— Мисля, че ще бъдете страхотен свидетел.

Тя сложи обяда на масата. Салата в дървена купа, потъмняла от старост и от мазнина. Различни зеленчуци, плюс една консерва риба тон и твърдо сварени, все още топли яйца. Ръцете на Джанет Солтър бяха малки, с бледа пергаментова кожа. Старателно изрязани нокти, никакви бижута.

— Колко хора имаше в ресторанта по това време? — попита Ричър.

— Петима, плюс сервитьорката.

— Някой от тях видя ли какво става навън?

— Всички според мен.

— Но?

— Впоследствие заявиха, че нищо не са видели. Хората, които живеят на запад от тук, плашат другите. Мисля, че просто защото са там и защото са различни. Те са другите. Което само по себе си е смущаващо. Но на практика не са ни причинили зло, макар че живеем в напрежение. Не мога да отрека, че в него се съдържа скрита заплаха.

— Помните ли кога е била построена каменната сграда на онова място? — попита Ричър.

Джанет Солтър поклати глава.

— Началник Холанд и мистър Питърсън непрекъснато ми задават този въпрос. Но аз не знам повече от тях. По време на строителството съм учила на друго място.

— Хората казват, че то е продължило няколко месеца. Вероятно по-дълго от един учебен семестър. Не чувахте ли нещо по време на ваканциите?

— Учих в чужбина, пътуването беше скъпо. Не се връщах за ваканциите. Всъщност се върнах чак след трийсет години.

— Къде в чужбина?

— Англия. Оксфордският университет.

Ричър не каза нищо.

— Изненадан ли сте? — погледна го Джанет Солтър.

— Питърсън каза, че сте била учителка и библиотекарка — сви рамене Ричър. — В някое от местните училища, предполагам.

— Мистър Питърсън изпитва отвращение към възвишеността като всички жители на Южна Дакота. Но иначе е прав. Аз бях учителка и библиотекарка. В Оксфорд бях преподавател по библиотекознание и помагах при управлението на Бодлеанската библиотека. По-късно се върнах в Щатите и поех ръководството на библиотеката в Йейлския университет. Върнах се в Болтън, след като се пенсионирах.

— Коя е любимата ви книга?

— Нямам такава. А коя е вашата?

— Аз също нямам.

— Знам всичко за кризисния план в затвора — каза Джанет Солтър.

— Доколкото разбрах, той никога не е бил използван.

— За всичко си има пръв път. Рано или късно.

* * *

Платон пропусна обяда, което бе нещо необичайно за него. Рядко нарушаваше ритуала на хранене, който спазваше три пъти дневно. Прислугата му беше приготвила топла храна, но той не се появи в трапезарията. Вместо това закрачи по една извита пътечка сред храсталаците на имението с телефон на ухото, плувнал в пот. Неговият човек в американската Агенция за борба с наркотиците беше извършил рутинна проверка на разпечатките от обектите за подслушване и сега му отправяше предупреждение. Платон не обичаше предупрежденията. Обичаше решенията, а не проблемите. Човекът му в АБН знаеше това и вече беше осъществил контакт със свой колега. Нямаше начин да предотвратят ареста на онзи нещастен руснак, но можеха да го забавят до приключването на сделката. Това означаваше, че парите щяха да изчезнат, а Платон щеше да се измъкне по-богат и все така недосегаем. Цената беше четиригодишна стипендия в колеж. Колегата имал дете на шестнайсет, но нямал спестявания. Платон попита на каква сума възлиза тази четиригодишна стипендия и остана леко шокиран от отговора. За тези пари човек можеше да си купи една добра кола, нищо повече.

Оставаше само един проблем. Съоръжението в Южна Дакота представляваше обект с разностранно приложение. Много неща можеха да се продадат, но не всички. Някои от тях просто трябваше да бъдат изнесени. Както при продажбата на къща. Оставяш печката, но си прибираш канапето.

Той не се доверяваше на никого. И в повечето случаи беше прав. Понякога това му създаваше затруднения. Както в момента. Към кого да се обърне за опаковането и пренасянето? Със сигурност не и към фирмите, които предлагаха тези услуги.