Читаем 61 часа полностью

— Добре, задръжте така. Започвам скролване и увеличаване. Според последните въздушни снимки западно от града има нещо, което наподобява затворнически лагер. Петнайсет дървени къщички и една по-стара сграда, наредени в две редици по осем. Плюс дълъг и прав път, може би три километра.

— По-старата сграда прилича на къща, нали?

— Да. От въздуха прилича на къща.

— Ясно. Но ми трябва повече.

— Не ми казвайте, че искате да отскоча до Южна Дакота и да я разгледаме заедно.

— Би било чудесно, защото и бездруго съм блокиран от силна снежна буря и нямам какво да правя. Но и документалната проверка ще свърши работа. Къщата все ще изскочи отнякъде. Искам да знам какво е предназначението ѝ, размерите ѝ и архитектурните планове.

— Обадете ми се към края на работното време.

Нещо в слушалката прищрака и гласът изчезна.

Десет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и два часа.

12

Адвокатът спря колата на служебното място на паркинга и нахлузи ботушите си. С тяхна помощ се придвижи до фоайето на офис сградата, където отново ги събу, натика ги в найлонов плик и ги понесе към асансьора заедно с куфарчето си. Секретарката му го поздрави от остъклената зона пред вратата на кабинета. Той не отговори. Все още не знаеше дали утрото ще е добро. Просто протегна ръка и пое снопчето съобщения.

Днес те бяха осем на брой.

Три от тях засягаха тривиални служебни проблеми.

Четири се отнасяха до нормални юридически въпроси.

Последното беше молба за спешна среща с клиента му в затвора във връзка с дело № 517713.

* * *

За момент Ричър остана на мястото си, после се надигна и излезе в коридора. Откри Питърсън в един празен кабинет близо до входа на общата зала. Вътре бяха натикани четири бюра. На една от стените на височината на главата му бе окачено дълго табло за съобщения. Изправен пред него, Питърсън закрепваше с кабърчета вчерашните снимки от местопрестъплението. Заснежената земя. Голямата синина на слепоочието. Никаква кръв.

— Току-що получихме рапорта от аутопсията. Наистина е бил преместен.

— Други наранявания? — попита Ричър.

— Някои охлузвания преди смъртта.

— Има ли опасни квартали в този град?

— Някои са по-опасни от други.

— Проверихте ли заведенията?

— За какво?

— Прясно измити подове, подозрителни петна.

— Мислиш, че става въпрос за кръчмарска свада?

— Някъде из районите с ниски наеми.

— Защо?

— Кажи ми какво е мнението на патолога за оръжието.

— Закръглено, относително гладко, вероятно метален лост или дървена тояга. А може би градински кол или част от улук.

— Нищо подобно — поклати глава Ричър. — Градинските колове и олуците имат точно определен диаметър. Те са прекалено широки за удобен захват и широк замах. Моето предположение е бейзболна бухалка. Но през зимата те се намират сравнително трудно, защото са складирани в гардероби, гаражи, мазета и тавани. Изключение правят скритите под барплотовете, на една ръка разстояние. Разбира се, става въпрос за барове в по-опасните квартали. А някъде предпочитат заредени пушки.

Питърсън не каза нищо.

— Къде пият надзирателите от затвора? — попита Ричър.

— Мислиш, че е някой от тях?

— За тангото са нужни двама. Надзирателите са свикнали с насилието.

Питърсън замълча за момент, после попита:

— Нещо друго?

Ричър поклати глава.

— Сега ще изляза, но няма да се бавя.

Снегът продължаваше да се сипе. На паркинга колата на Питърсън вече се беше превърнала в неидентифицирана бяла купчина. Ричър вдигна качулката на взетата назаем шуба, мина покрай нея и излезе на тротоара. Виелицата го нападна от всички страни. Снежинките се блъскаха в лицето му, влизаха под качулката и бързо покриваха косата и миглите му. Част от тях проникнаха дори във врата му и го накараха да потръпне. Насреща имаше нещо като площад или обществен парк, зад който светеха витрини. Снегът му пречеше да види какво е изложено, но над една от тях се извиваше широка ламаринена тръба, водеща към димящ комин на покрива. Или е химическо чистене, или е ресторант, рече си Ричър. Което означаваше, че шансът му да получи късна закуска бе петдесет на петдесет.

Тръгна натам, затъвайки и залитайки в снега. Ушите, носът и брадичката му бързо изтръпнаха. Ръцете му останаха в джобовете. Заведението с комина се оказа кафене. Той бутна вратата и с облекчение пое глътка топъл и влажен въздух. Тезгях и четири маси. На една от тях седеше Джей Нокс, шофьорът на автобуса. Пръснатите по масата чинии свидетелстваха, че съвсем наскоро беше хапнал, и то добре. Ричър се изправи срещу него и хвана облегалката на стола с две ръце, сякаш чакаше покана. Нокс го погледна равнодушно. Не беше нито доволен, нито недоволен от появата му. Но със сигурност беше разтревожен и малко мрачен.

Ричър не дочака покана и се настани насреща му.

— Оправяш ли се? — попита той.

— Настаниха ме при някакви хора — сви рамене Нокс.

— И?

— Държат се много добре с мен.

— Но въпреки това реши да хапнеш навън, на спокойствие.

— Не обичам да се натрапвам.

— Не ти ли предложиха закуска?

— Просто не ги харесвам, ясно? — изгледа го шофьорът.

Ричър не каза нищо.

— А теб къде те настаниха? — попита Нокс.

— У ченгето, което дойде при автобуса.