Читаем 61 часа полностью

Първо, необходима бе фундаментална промяна в очакванията на клиента. В смисъл, че количеството от въпросната субстанция нямаше да бъде доставено на руснака, а обратно — руснакът щеше да бъде транспортиран при количеството.

Второ, сделката изцяло щеше да се базира на една от любимите поговорки на Платон: една птичка в ръката струва повече от две птички в гората.

И, трето, сделката щеше да доведе до известни промени в Южна Дакота, което означаваше, че ситуацията там трябваше да си остане чиста, жизнена и абсолютно привлекателна. Или, казано с други думи, абсолютно пазарна. Което означаваше, че отстраняването на свидетеля и адвоката трябва да стане по-скоро рано, отколкото късно.

Платон протегна ръка към телефона.

* * *

В седем и четиринайсет минути сутринта старата ферма все още тънеше в тишина. В седем и петнайсет тя се пробуди за живот. През стената се долови писукането на електронен будилник, последвано от стъпки на горния етаж. Четири чифта. Два детски и два на родителите им. Децата са момчета, определи Ричър, съдейки по безцеремонния и доста груб тропот. Затръшнаха се врати, задействаха се душове и тоалетни казанчета. Десет минути по-късно шумът се прехвърли в кухнята. Съскане и къркорене на машина за кафе, меко затръшване на вратата на хладилника, стържене на столове по пода. В главата на Ричър отново изплува въпросът за протокола. Дали просто да отвори вратата и да се сподели закуската на домакините? Няма ли да стресне децата? Това зависеше от възрастта и възпитанието им. Да чака ли покана? Или да чака, докато децата тръгнат за училище? Дали изобщо ще ходят на училище при този сняг, който продължаваше да трупа?

Взе бърз душ, облече се в миниатюрната баня, а после прибра канапето и седна върху него. Минута по-късно в кухнята проскърца стол, по пода се чуха бързи и леки стъпки, на вратата се почука. В процепа се появи главата на момче. Около седемгодишно, миниатюрно копие на Андрю Питърсън. По лицето му се четяха недоволство, че са му възложили неудобна задача, и нетърпение към онова, което го чакаше зад вратата, примесено с открито любопитство.

— Мама каза да дойдете за чаша кафе — рече хлапето и изчезна.

Когато Ричър отвори вратата на кухнята, децата вече ги нямаше. Тропотът на краката им заглъхна нагоре по стълбите. Той ясно си представи движението на въздуха и вихрушката от прашинки след тях. Родителите им седяха на масата. Бяха облечени с дрехите, които носеха вчера — Питърсън с униформа, съпругата му с пуловер и панталони. И двамата мълчаха. Може би защото знаеха, че думите им ще потънат в тропота, който се носеше над главите им. Ричър си наля чаша кафе и се обърна към масата. Питърсън вече беше станал и бе тръгнал към хамбара, където го чакаше пикапът с прикачения снегорин. Жена му също излезе и пое нагоре по стълбите, вероятно да провери дали децата са готови. Минута по-късно момчетата се спуснаха тичешком долу и входната врата се затръшна след тях. Отвън долетя дрезгавото потракване на дизелов двигател, блеснаха жълтеникави фарове. Училищният автобус, съобрази Ричър. Точно по разписание независимо от лошото време.

Минута по-късно в къщата се възцари пълна тишина. Ким не се върна в кухнята. На масата нямаше нищо за ядене. Голяма работа, рече си Ричър. Беше свикнал с глада. Остана сам, докато Питърсън не надникна през вратата и го повика. Откачи от закачалката дебелата шуба на магистралния полицай и излезе навън.

Осем без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и четири часа.

Адвокатът отново се бореше с гаражната врата. Алеята беше покрита с трийсетсантиметров сняг, част от който беше блокирал вратата. Моторчето от вътрешната страна напрегнато виеше. Той хвана ръчката и рязко я дръпна нагоре. Веригата на механизма издрънча, вратата се вдигна. Снегът се срути във вътрешността на гаража. Адвокатът го изхвърли обратно с лопата, запали двигателя и се приготви да посрещне предизвикателствата на деня.

Денят му започна със закуска. Навън. Нещо нормално за малкия град. Чаша кафе в бара, малко шеги и разговори, преглед на имейлите, осъществяване на един-два контакта. Все ценни неща, които обаче не заслужаваха повече от половин час време. Или максимум четирийсет и пет минути. Понякога дори час и половина.

Страхуваше се да отиде на работа.

Във фирмата използваха жълти листчета за съобщения. Всяка сутрин секретарката му връчваше цяла купчина от тях. Съдържанието на повечето беше невинно. Но имаше и други. Например „Клиентът настоява за среща, свързана с дело № 517713“. Такова дело нямаше. Никаква папка, никакви писмени указания. Бележката беше код. Или по-скоро заповед да тръгне към затвора, за да получи съответните инструкции.

Не получаваше всеки ден такива бележки. Нямаше начин да отгатне кога ще се появят. Очакването се беше превърнало в ритуал. Стоеше пред бюрото на секретарката си с протегната ръка и сърце в гърлото, готов да приеме онова, което му беше подготвила съдбата.