Читаем 61 часа полностью

Той се върна обратно и се изкачи по стълбите с насочен пистолет. Никой. Никакво движение, никакви звуци.

— Джанет? — отново извика той.

Никакъв отговор.

Това не беше добре.

Отново отиде в кухнята. Излезе от другата страна и се озова в антрето. То изглеждаше така, както го беше видял през матираното стъкло. Всичко беше на мястото си. Столът, масичката, килимът, картините, закачалката. В пълен ред. И дълбока тишина.

Откри я в библиотеката, седнала в любимото си кресло. В ръцете си държеше книга, очите ѝ бяха отворени. Между тях зееше дупка от куршум.

Като трето око.

Вероятно бе деветмилиметров револвер.

Съзнанието на Ричър се изпразни и дълго време той не можа да помръдне. Но тялото започна да го боли. От размразяването. Ушите му горяха, сякаш някой беше насочил към тях включена бензинова лампа. После пламнаха носът, бузите, устните и брадичката. Върна се в антрето, седна на стола и започна да се клати напред-назад, обзет от агонизираща болка. Първо в краката, после в ребрата, накрая в ръцете и дългите бедрени кости. Все едно че го беше премазал валяк.

Черепът на Джанет Солтър явно не беше здрав. Задната му част се беше размазала по облегалката на креслото и бе запълнила изцяло дупката от куршум в тапицерията.

Когато всичко това приключи, ще имам много време да чета, беше казала тя.

Ричър стисна главата си с длани, положи лакти на коленете си и се втренчи в пода.

Аз съм привилегирована. Не всеки получава шанс да извърви този път.

Ричър разтърка очи и с недоумение погледна кръвта по ръцете си. Вятърът беше набил в лицето му хиляди ледени иглички. Незабележими, докато кожата му беше замръзнала. Превърнали се в хиляди капчици кръв от затоплянето. Започна да търка лицето си с длани. Избърса се в панталоните си и отново се втренчи в пода. В пастелните шарки на килима. Проследи ги една по една до точката, в която се събираха. Точно в средата. После вдигна очи и срещна погледа на Джанет Солтър. Седеше диагонално срещу него. По права линия. Вектор, който тръгваше отляво на стълбищната колона, минаваше през вратата на библиотеката, прекосяваше я на ширина и свършваше пред стола ѝ. Под дупката в челото ѝ се беше образувала малка запетайка. Не кръв, а капчица процедила се телесна течност.

Поглеждаше я често, после не издържаше и отново свеждаше очи към пода.

Не обичам да губя, беше ѝ казал той. За всички ще е добре, ако това не се случи.

Закриляй и служи.

Винаги на пост.

Кухи думи.

Той беше измамник и неудачник.

Седеше на стола и чакаше. Никой не идваше. Къщата издаваше обичайните си спокойни звуци. Тя не знаеше и не се интересуваше от нищо. Водата се движеше по тръбите на отоплението, някаква прозоречна рамка леко дрънчеше, разбитата задна врата проскърцваше от вятъра. Цялата замръзнала планета потръпваше и стенеше.

Ричър вдигна слушалката и набра номера, който помнеше наизуст.

Свързахте се с Бюрото по трудова статистика. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, можете да го наберете по всяко време.

Той набра 110.

Прищракване, тихо бръмчене.

— Да?

— Сюзан, ако обичате — рече Ричър.

— Кой?

— Аманда.

Прищракване, тихо бръмчене.

— Ричър? — обади се Сюзан.

Той не каза нищо.

— Ричър? Добре ли си?

Той мълчеше.

— Кажи нещо — настоя тя. — Или затвори.

— Някога изпитвала ли си глад? — попита той.

— Глад? Разбира се, че съм изпитвала.

— Веднъж ми се случи да изпитвам глад в продължение на цели шест месеца. „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“. Когато трябваше да изхвърлим Саддам от Кувейт. Пристигнахме там още в самото начало и останахме до края. През цялото време бяхме гладни. Нямаше нищо за ядене. Поне в моята част. А също и в ариергарда на другите. Приехме го нормално, преглътнахме го. При такива широкомащабни операции винаги има хаос. Доставките са проблем, но все пак те достигаха до хората на фронтовата линия. Затова всички търпяха. Никак не беше приятно. Аз отслабнах страшно много. Беше гадно. После се прибрахме у дома. Започнах да плюскам като прасе и скоро забравих всичко.

— А после?

— Години по-късно се озовахме в един руски влак. Хранеха ни с американски консерви. По онова време изпитвах отегчение. Когато се прибрахме, реших да направя малко проучване, за да си изясня нещата. Само за себе си. Като хоби. Но полека-лека разплетох кълбото. Оказа се, че някакъв тип от логистиката е продавал храната ни в продължение на цели десет години. Тук малко, там малко. По целия свят. Африка, Русия, Индия, Китай. На всеки, който бил готов да плаща за подобни боклуци. Действал внимателно. Никой не разбрал нищо, защото запасите били огромни. Но войната в Залива го провалила. Търсенето рязко нараснало и запасите изведнъж се стопили. Той правел доставките само на хартия, но ние гладувахме в пустинята.

— Генералът?