Читаем 61 часа полностью

В съзнанието на Ричър се появи кошмарна картина. Четириизмерна по отношение на времето, пространството и разстоянието. Полицаи се движат хаотично из целия град, от изток и запад, от север и юг. Реагират на заповедта на Холанд, сменят посоките и хукват към участъка. Седмината, които дежурят в къщата на Джанет Солтър, изскачат на уличката и се включват в суматохата. Скачат в колите и се насочват към затвора, изоставяйки възрастната жена на произвола на съдбата.

Тя е съвсем сама, напълно беззащитна. След като я отстрани, нападателят може да избира: да бяга, за да спаси живота си, или да се смеси с тълпата и да се върне обратно.

Знам какво да правя, беше казала Джанет Солтър.

Ричър остави телефона и се обърна към Ким Питърсън.

— Трябва да вървя — меко промълви той. — Алис ще дойде всеки момент.

Той отвори входната врата и спря. Воят на сирените стана оглушителен. Почистената от сняг пътека беше пред очите му. Петнайсет метра до разклонението, още петнайсет до улицата. После километър и половина до центъра и още толкова до къщата на Солтър.

Пеша.

Нямаше кола.

Той затвори след себе си и с подхлъзване тръгна напред. Стигна до завоя и пое към хамбара. Старият пикап си беше на мястото. С монтиран отпред снегорин.

Но без ключ на таблото.

Ричър се обърна и забърза обратно към къщата. Почука на вратата. Изчака няколко безкрайно дълги секунди и отново почука. Този път по-силно. Ким Питърсън най-сетне отвори. Шокът беше отминал. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Беше се смалила, изглеждаше безпомощна.

— Извинявай — промълви той. — Трябват ми ключовете от пикапа.

Тя не отговори.

— Ким! Искам ключовете от пикапа! — настоятелно повтори той.

— Те са на връзката на Андрю — отвърна най-сетне тя. — В джоба му.

— Няма ли резервни?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Пикапът е много стар.

— Но въпреки това трябва да има резервни ключове.

— Мисля, че са изгубени.

Жената отмести поглед, обърна се и тръгна по коридора. Спъна се и за миг се опря на стената. Ричър притвори входната врата и зачака появата на съседката Алис. В Южна Дакота разстоянията са големи, фермите са далеч една от друга. Алис почти сигурно щеше да дойде с кола, която може да поиска назаем.

Той стоеше на прага и чакаше.

Сирените продължаваха да вият.

Алис дойде пеша.

Видя я на трийсетина метра от себе си, осветена от луната. Високата жена бе навлякла дрехите, които ѝ бяха попаднали пред очите. Крачеше бързо, пързаляйки се по леда. Ръцете ѝ бяха разперени встрани като на въжеиграч, несресаната ѝ коса се вееше под плетена шапка. Появи се отдясно на пътя. Бледото ѝ лице беше извърнато към къщата на Питърсън, краката ѝ се движеха несигурно по заледената пътека. Ричър се отдели от вратата и пое към улицата. Срещнаха се в началото на алеята.

— Нямате ли кола? — попита той.

— Не можа да запали — отвърна жената.

Той погледна наляво към града.

Тя погледна към къщата.

— Как е Ким?

— Зле.

— Какво се е случило?

— Застреляха Андрю. На някакъв паркинг.

— Ужас!

— По-добре вървете при нея. Нощта ще бъде дълга.

— Нещата няма да приключат за една нощ.

— Ще се справите ли?

— Трябва да се справя.

— Обадете се на баща ѝ. Беше споменала, че ги посещава от време на време.

— Ще му се обадя.

— Успех.

Тя продължи нагоре по пътеката.

Той тръгна наляво по улицата.

Знам какво да правя, беше казала Джанет Солтър.

Минута по-късно Ричър се намираше на трийсет метра от ъгъла на главната двупосочна улица, която пресичаше града от изток на запад. Центърът беше надясно, жилищният квартал оставаше вляво. Надяваше се, че там живее някое ченге. Максимум на десет минути път от участъка. Ченге, на което може да се довери. Но не Каплър, Лоуъл или Монтгомъри, а по-скоро някой от по-опитните. Човек, който си е бил у дома, свободен от дежурство. Който е чул сирените, облякъл се е и е скочил в служебната кола.

Ричър искаше да спре точно такъв човек, който да го закара в центъра.

И отчасти успя.

Зърна светлините от изток още на седемдесет метра преди ъгъла. Пулсираща синьо-червена светлина, която бързо се приближаваше. Усилена до гротескно сияние от отраженията в снега. Като приземяващо се НЛО. Огромна, напредваща хоризонтално, светла окръжност. Ричър ускори крачка, за да не я изпусне. Краката му се пързаляха, ръцете му се движеха тромаво в опит да запази равновесие. Лицето му вече беше замръзнало. Сякаш го бяха фраснали с бухалка, а после някой зъболекар му беше инжектирал солидна доза упойка. Оборудвана с вериги и зимни гуми, патрулката се движеше със сто километра в час, а Ричър с не повече от шест заради скованите си крака, които отказваха да се подчиняват. Непрекъснато се подхлъзваше и буксуваше. Ъгълът все още беше на петдесетина метра.

Нямаше да успее.

Но се оказа, че не е и нужно.

Ченгето го видя.

Колата забави ход, свърна в уличката на Питърсън и пое на север, срещу него. Ярки фарове, въртящи се сини и червени светлини на покрива, болезнени за очите. Той се закова на място и размаха ръце. Общоприетият сигнал за тревога. Широки кръгообразни движения.

Патрулката забави ход.