Читаем 61 часа полностью

Той отскочи назад миг преди колата да спре с леко поднасяне. Шофьорското стъкло се плъзна надолу. Зад волана седеше жена. Бледо, подпухнало от съня лице. Разрошена коса, зачервени очи. Непозната на Ричър.

— Трябва да стигна до къщата на Солтър — изрече той почти нечленоразделно. Устните му бяха изтръпнали, а горната част на лицето му се беше превърнала в замръзнала маска. Долната не беше кой знае колко по-добре. Челюстните му стави помръдваха едва-едва.

— Какво? — попита полицайката.

— Трябва ми превоз.

— Докъде?

— До къщата на Джанет Солтър.

На осем километра от тях сирените продължаваха да вият. В купето се чуваше гласът на диспечера. Говореше тихо и бързо, опитвайки се да не звучи тревожно. Вероятно онзи възрастен мъж беше успял да се добере до работното си място на рецепцията. Жената миришеше на алкохол. Вероятно бърбън. Едно за лека нощ. А може би две или три.

— Кой си ти, по дяволите? — попита тя.

— Работех с Холанд и Питърсън — отвърна Ричър.

— Питърсън е мъртъв.

— Знам.

— Да не си онова, военното ченге?

— Да. И се нуждая от превоз.

— Няма да стане — рече жената.

— Защо тогава зави срещу мен?

— Не съм. Пътувам към местоназначението си.

— Затворът не е в тази посока.

— Изграждаме външен периметър с радиус километър и половина. Моята позиция е в северната му част.

— Какво се е случило?

— Рокерът е избягал. Килията му е празна.

— Не — рече Ричър.

— Какво значи „не“?

— Не е възможно. Това е някаква маневра. За отвличане на вниманието.

— Или е в килията, или го няма, приятел. А те казват, че го няма.

— Скрил се е някъде. В склада за метлите. Всичко е нагласено.

— Глупости!

— Имам опит в тези неща. Бягството поражда два основни проблема. Да се измъкнеш навън и да се спасиш от преследвачите си. Умните не постъпват така. Първо се скриват някъде в затвора и изчакват хайката да приключи. После тръгват. Но този рокер няма да тръгне никъде. Той изпълнява само първата част на ролята. На примамка.

Жената не каза нищо.

— Помисли си — настоя Ричър. — Бягството е много по-трудно, отколкото изглежда. Бас държа, че е някъде там, в периметъра на затвора. Утре ще огладнее и ще се измъкне от скривалището си. С широка усмивка на лицето, защото вече ще бъде късно.

— Ти си луд!

— Там е, повярвай ми. Поеми този риск, моля те!

— Ти си абсолютно откачен!

— Добре, да допуснем, че е така. Човекът наистина е избягал. Преди повече от пет часа и ти го знаеш. Има ли смисъл да изграждате периметъра, за който спомена?

Полицайката не отговори.

Сирените продължаваха да вият.

— Пет минути — рече Ричър. — Моля те. Това е всичко, което искам от теб.

Вместо отговор полицайката натисна бутона на прозореца и стъпи на газта. Стъклото се затвори и колата потегли. Задницата ѝ поднесе и здравата го фрасна в гърба. Останал без дъх, Ричър се просна в снега и безсилно гледаше как езерото от ярка светлина изчезва в далечината.

Знам какво да направя, беше казала Джанет Солтър.

Ричър се надигна и бавно се повлече към ъгъла. Сирените млъкнаха. Толкова рязко, колкото когато се бяха задействали. Кънтящото ехо се задържа за част от секундата, после потъна в леда. Нощната тишина влезе в правата си. Не меката, подплатена от снеговалежа тишина, а нещо съвсем различно: странно пронизващо, пропукващо, скърцащо и съскащо присъствие на един измръзнал свят. Тътенът на стъпките му вървеше преди него, отразявайки се в леда и замръзналия сняг. Вятърът продължаваше да духа от запад и да забива хиляди ледени иглички в лицето му. Той се обърна назад. Беше изминал около сто и петдесет метра. Само толкова. Чакаха го още четири километра. Пътят беше пуст. Ричър беше абсолютно сам в нощта.

И му беше адски студено.

Започна да подтичва по коловозите. Подметките му се хлъзгаха на всяка крачка, търсейки опора в цепнатините, оставени от автомобилните вериги. Дишаше тежко. Леденият вятър проникваше през гърлото му и прогаряше дробовете му, като го принуждаваше да кашля и плюе.

Още три километра. Минимум трийсет минути. Твърде много. Чисто безумие. Дано някой е проявил кураж да остане при нея, помисли си той. Някой от седемте. Някоя от жените. По дяволите правилата. По дяволите плановете. Питърсън е мъртъв. Беше още топъл. Достатъчно оправдание. Някой от тях със сигурност щеше да събере кураж и щеше да прати федералните по дяволите. Поне един. А може би повече. Двама или трима.

А може би всички.

Или никой.

Знам какво да направя, беше казала Джанет Солтър.

Но дали знаеше?

Дали го беше направила?

Ричър продължи напред. Една крачка, после втора, трета. Вятърът го блъскаше безмилостно. Ледени късчета барабаняха по шубата му. Почти не чувстваше краката и ръцете си. Влагата под клепачите му замръзваше.

В далечината се появи силуетът на някаква сграда. Банка с малък паркинг отпред. Първата сграда в чертите на града. Пред нея се издигаше висок бетонен пилон с електронна табела на върха. Червени цифри, показващи времето и температурата. Един и двайсет след полунощ. Минус 34,4 градуса.