Читаем 61 часа полностью

Ричър ускори крачка. Най-после го обзе чувството, че върви в правилната посока. Отляво и отдясно се появиха първите къщи. Хранителни стоки, аптека, дивидита под наем, магазин за авточасти, експресни куриерски услуги, склад за опаковки, химическо чистене. Всички с отделни паркинги за клиенти с коли. Ричър забърза нататък. Започна да се поти, но треперенето не преставаше. Сградите се приближаваха. Над тях се очертаха втори етажи. Наближаваше центъра на града. Централната улица с четири платна вече беше близо. На не повече от четиристотин метра. Надясно за затвора, наляво за магистралата. Той премина напряко по една странична уличка и пое на юг към полицейския участък. Вятърът свиреше сред гората антени по покривите.

Още километър и половина.

Той излезе в средата на улицата. Самотна и тромава фигура, която подтичваше с къси, насечени крачки. Краката му се вдигаха и спускаха почти вертикално. Това беше единственият начин да се задържи прав. Никакви гъвкави и дълги скокове. Ледът не позволяваше. Очите му се замъглиха, гърлото му гореше. Прозорците от двете му страни бяха тъмни. Той беше единственото живо същество, което се движеше в бялата пустош на нощта.

Мина покрай семейния ресторант. Беше затворен и тъмен. Обърнатите столове бяха качени върху масите. Приличаха на призрачни пленници с вдигнати ръце. Още четиристотин метра до къщата на Джанет Солтър. Не повече от четирийсет секунди за човек в добра физическа форма. Ричър ги измина за две минути. Патрулката не беше на пресечката. В снега все още личаха следите от гумите ѝ. Ричър мина през тях и пое нагоре по уличката. Премина покрай една къща, после покрай втора. Вятърът свиреше в клоните на дърветата. Земята проскърцваше и стенеше под краката му.

Пред очите му бавно изплува алеята пред дома на Джанет Солтър.

В къщата светеше.

Никакво движение.

Никакви звуци.

Никакви признаци за нещо нередно.

Пълна тишина.

Спря да си почине за миг, опрял ръце на коленете си. Дишаше тежко.

После забърза към къщата.

39

Краката му стъпиха на верандата. Входната врата беше заключена. Дръпна ръчката на звънеца. Жицата се разви от малката бронзова макара, после се прибра обратно. Секунда по-късно от вътрешността на къщата долетя приглушен звън. Тих и възпитан, дори дискретен.

Никакъв отговор.

Това беше добър знак. Тя не би могла да го чуе в мазето. А дори и да го чуеше, едва ли щеше да излезе да отвори.

Поне той така се надяваше.

Знам какво трябва да направя, беше казала тя. Мазето, револверът, паролата.

Надникна през матираното прозорче. Лампата в антрето хвърляше бледа светлина върху мебелите, неясни и синкави през стъклото. Столът, масичката с телефона. Стълбите, килимът, картините. Празната закачалка.

Никакво движение. Антрето беше пусто. Без следи от безпорядък.

Всичко тънеше в тишина.

Според предварителните му изчисления начините за проникване в къщата бяха четирийсет и три. Петнайсет от тях практични, осем — лесни. Той се отдръпна от вратата и прекоси верандата. Спусна се на земята и нагази в дълбокия сняг покрай стените, насочвайки се към Задната част. От предишните огледи знаеше, че вратата на кухнята се заключва със солидно резе, влизащо в дебела метална шина, прикрепена от вътрешната страна на масивната рамка. Самата врата имаше красиви орнаменти, покрити със слой лак. Такива вече не се намираха. Отчитайки всички обстоятелства, разбиването на вратата би било най-умното действие от страна на евентуалния нападател.

Ричър отстъпи крачка назад, пое си дълбоко дъх и стовари тежкия си ботуш върху плота, точно под резето. Вторият опит се оказа ненужен. Той беше здрав мъж, беше неспокоен и му беше прекалено студено, за да проявява търпение. Вратата остана цяла, но капачето на ключалката се отскубна от болтовете си и издрънча на пода.

— Аз съм, Ричър! — извика той, докато прекрачваше прага. Стопанката може би не беше чула звънеца, но със сигурност тежкият удар беше стигнал до ушите ѝ. Не искаше да ѝ причини инфаркт.

— Аз съм! — извика повторно той.

Влезе в кухнята и бутна вратата след себе си. Тя беше увиснала на пантите си и остана отворена. Процепът беше широк около два сантиметра. Той чу познатото съскане на тръбите, ноздрите му потрепнаха от аромата на кафе, идващ от студената електрическа кана. Влезе в малкото задно антре и щракна лампата. Вратата в долния край на стълбите беше затворена.

— Джанет? — извика той. — Това съм аз, Ричър!

Отговор нямаше.

Опита още веднъж, този път по-високо:

— Джанет?

Мълчание.

Спусна се по задното стълбище и силно почука на вратата на мазето.

— Джанет?

Никакъв отговор.

Натисна бравата.

Вратата се отвори.

Свали ръкавицата и измъкна револвера от джоба си. Направи крачка навътре и напрегна слух. В мазето цареше непрогледен мрак. Пещта боботеше, помпата свиреше на високи обороти. Плъзна лявата си ръка по стената и напипа електрически ключ.

Мазето беше празно. Нищо освен издължените симетрични сенки на подпорните греди. Ричър влезе в стаичката с пещта. Видя само старата, боядисана в зелено инсталация, в която гореше нафтата.