Читаем 61 часа полностью

— Той не дойде. През цялото време е бил в затвора.

— Предположение. Не знаем дали наистина е било така. Би могъл да се появи на сборния пункт, а после да изключи радиостанцията си и да се върне обратно. Всъщност ние не знаем дали изобщо са направили проверка. Със сигурност такава проверка е предвидена в плана, но кой може да гарантира, че действително е извършена — особено при такава суматоха?

— Както и да е. Аз не съм го видял.

— Но той не го знае. И е стигнал до заключението, че след като той те е видял, значи и ти си видял него. От което следва, че ще пожелае да те отстрани.

— Само предположения.

— Помисли добре, Ричър. Какво може да попречи на този човек да направи всичко възможно, за да се измъкне? Той е застрелял трима души, и то от близко разстояние. С оръжие, което ще изчезне веднага след като изстреля четвъртия куршум, запазен за теб. А после спокойно ще се прибере у дома и никой не може да го обвини в каквото и да било.

— Аз все още не знам кой е той.

— Но той не го знае. И не е сигурен дали в даден момент няма да стигнеш до него. Ти си последното препятствие, което трябва да отстрани.

— Защо тогава все още не се е появил?

— Защото чака благоприятната възможност. Това е единствената причина. Към теб ще подходи внимателно. Далеч по-внимателно в сравнение с другите. Адвокатът е бил наивник, Питърсън е бил непохватен, а Солтър — една безпомощна възрастна жена. Но ти си различен.

— Не чак толкова.

— Трябва да се изтеглиш в Рапид Сити. Да се скриеш добре и да поискаш среща с ФБР.

— Не разполагам с превозно средство.

— Но разполагаш с телефона, който използваш в момента. Прекъсни връзката и се свържи с ФБР. А после вземи всички предпазни мерки и чакай да се появят.

Той не отговори.

— Ще го направиш ли? — попита Сюзан.

— Съмнявам се.

— Знаеш много добре, че отговорността за тези хора не е била твоя.

— Кой го казва?

— Всичко щеше да се случи и ако ти не беше там. Шансът, че си попаднал в това градче, е едно на милион.

— Питърсън беше добър човек. И добро ченге. Искаше да стане още по-добър. Беше от хората, които съзнават, че не знаят всичко. Харесвах го.

Сюзан замълча.

— Харесвах и мисис Солтър — добави Ричър. — Истинска благородничка от миналото.

— Трябва да се махнеш от там. Врагът има числено преимущество. Платон няма да бъде сам.

— Надявам се да е така.

— Опасността е голяма.

— За него — промърмори Ричър.

— Помниш ли едно филмче, което си гледал като дете? — внезапно попита Сюзан. — За някакво чудовище в лагуна.

— Това още ли стои в досието ми?

— Да, в индекса на гърба.

— И ти го прочете?

— Бях заинтригувана.

— Те го възприеха погрешно. Освен това ми конфискуваха ножчето и много ме ядосаха.

— В какъв смисъл го възприеха погрешно?

— Не съм бил никакъв генетичен мутант. Родил съм се уплашен колкото всички други. Дори повече. Нощем ревях от страх като останалите. Но в един момент ми писна и започнах да тренирам волята си. Съвсем целенасочено. Успях да превърна страха в агресия. Не ми беше трудно.

— На шестгодишна възраст?

— Не. Когато го направих, бях вече трениран. Започнах на четири и приключих на петия си рожден ден.

— Това ли правиш в момента? Превръщаш чувството за вина в агресия?

— Дал съм клетва. Същата, която си дала и ти. Да се боря с всички врагове, вътрешни и външни. По всичко личи, че тук съм изправен срещу представители и на двата вида. Платон и корумпираното ченге.

— В клетвата ти има известно отклонение.

— Няма никакво отклонение. И никога не е имало.

— Между другото как стана така, че едно шестгодишно момче се е снабдило с джобно ножче? — попита тя.

— А ти не си ли имала?

— Не, разбира се.

— А сега имаш ли?

— Не.

— Трябва да си доставиш.

— А ти трябва да заминеш за Рапид Сити и да се погрижиш за себе си.

— Не разполагаме с достатъчно време.

— Ти нямаш никакъв юридически статут там.

— В такъв случай прибави още една отметка в досието ми. За да им спестиш усилията. Едно ксерокопие ще свърши работа. Всъщност не едно, а три. За ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и местната полиция в Южна Дакота. Изпрати им ги още тази нощ.

— Не разсъждаваш правилно. Самонаказваш се. Не можеш да победиш всички. И не е нужно.

— На теб ти възложиха командването на сто и десета, нали?

— Да. И ще остана на този пост докогато пожелая.

— Този път става въпрос за важни неща.

— Винаги става въпрос за важни неща.

— Сега е различно. В момента гледам една приятна възрастна дама с дупка в челото. За мен тя беше далеч по-важна от онзи глад, за който ти разказах.

— Престани да я гледаш.

Ричър сведе очи към пода.

— Не можеш да промениш миналото — добави Сюзан.

— Знам.

— Не можеш да изкупиш вината си. И не е нужно. Онзи тип си е заслужил да изпадне в кома. Може би завинаги.

— Може би.

— Заминавай за Рапид Сити.

— Не.

— Тогава ела тук, във Вирджиния. Ще действаме заедно.

Ричър не каза нищо.

— Искаш ли да дойдеш във Вирджиния?

— Разбира се.

— Ами ела тогава — рече тя.

— Добре. Утре.

— Не, сега.

— Минава полунощ.

— Доскоро ми задаваше един въпрос.

— Така ли?

— Но вече не го задаваш.

— Какъв въпрос?

— Интересуваше се дали съм омъжена.

— Омъжена ли си?

— Не.