Читаем 61 часа полностью

Въпреки това бе погрешно да се твърди, че той стои на най-ниското стъпало в йерархията. Индианците не са били глупави и нарочно са поставяли най-важните хора най-ниско. На нивото на очите. Кой важен човек би желал да бъде на десет метра височина, където никой не може да го види? Това е като в супермаркетите — най-добрата стока се излага на лавици, които са на нивото на очите. Бързооборотната стока, която не се задържа независимо от високата цена. Големите корпорации плащат на експерти, които определят каква да бъде тя. Решаващо е нивото. На височината на очите. Следователно нископоставеният човек всъщност е високопоставен. И обратното. Образно казано. Всеобща заблуда. Лингвистична инверсия. Кейлъб Картър нямаше идея откъде се беше появила тя.

Нощното дежурство беше лесна работа. Заключваха килиите още преди да застъпят на смяна, а ги отключваха, след като смяната им беше свършила. Практически екипът на Кейлъб имаше само едно задължение — да следи за възникването на някой спешен медицински проблем сред обитателите на килиите. Понякога затворниците започваха да си блъскат главите в стените, а по устата им избиваше пяна. Повечето от тях нямаха представа какви лекарства трябва да вземат. Някои правеха опити да се обесят с крачолите на гащеризоните си, завързани на многобройни възли. Те бяха най-жалките.

Процесът на наблюдение включваше десет инспекционни обиколки, по една на всеки кръгъл час. Естествено, повечето от тях биваха прескачани. А понякога всички. Много по-лесно беше да си стоят в дежурната стая, да играят покер за центове, да гледат порно на компютъра или просто да дремят с тапи в ушите. Отначало Кейлъб изпитваше притеснение от това нехайство. Беше получил нова работа, очакваше го нов живот. Това го правеше умерено мотивиран. Беше готов да приеме задачите си сериозно. Но първата работа на всеки новак е да се приобщи към колектива. И той го направи. Месец по-късно вече не помнеше какво го беше разстроило в началото. Какво искаше от тях проклетата затворническа управа срещу десет долара на час?

Но размириците в голямата къща предната нощ промениха нещата. Началникът на смяната обяви три задължителни обиколки, като едната от тях осъществи лично. Тази вечер се очакваха още две такива. Но от началото ѝ бяха изминали четири часа, без никой да помръдне. Явно нещата се връщаха към обичайната рутина. Напълно естествено беше именно Кейлъб да прояви инициатива, тъй като той беше най-важният човек на най-ниското стъпало в йерархията. И щеше да направи задължителната обиколка. Скоро, но не веднага, тъй като в момента беше влязъл в някакъв сайт с дебели голи мадами, позиращи в обори с домашни животни. Работата можеше да почака.

Ричър слезе от очукания седан на дежурния полицай и го изчака да се отдалечи. После тръгна към къщата. Имаше чувството, че навлиза в бял тунел. От двете му страни се издигаха почти двуметрови преспи сняг. В дъното алеята се разделяше на две. Наляво към хамбара, надясно към къщата. Вятърът духаше с неотслабваща сила. Земята беше плоска и равна. Никога не беше изпитвал такъв студ. Сигурен беше. Още един суперлатив беше станал действителност. Преди време, в началото на операция „Пустинен щит“, температурата в Саудитска Арабия беше скочила до шейсет градуса по Целзий. В момента наближаваше минус трийсет и пет, но поради вятъра усещането бе за минус петдесет. И двете крайности му бяха неприятни, но определено беше сигурен коя предпочита.

Стигна до разклонението и зави наляво към къщата. Алеята беше старателно почистена, посипана със сол и сгурия. Може би благодарение на последното домашно задължение на Андрю Питърсън. Работа за десетина минути, улесняваща носителя на новината за смъртта му.

Къщата се появи пред очите му. Червени дъски, червена врата, по която играеха синкавите отблясъци на луната. Топла жълтеникава светлина зад прозорците. Едва доловима миризма на изгорели дърва от комина. Ричър продължи да крачи напред. Беше толкова студено, че се чудеше как го прави. Крачеше като поразен от инсулт. Трябваше да се концентрира. Левият крак, после десният. Крачка, после още една. Направени с усилие на волята. Сякаш овладяваше нов вид спорт.

Той се добра до вратата. Изчака за момент, изкашля ледения въздух от дробовете си и почука. Дебелата ръкавица и неудържимото треперене превърнаха деликатното двойно почукване в някаква забързана поредица от глухи удари. Най-гадният звук на света. Семейството на полицая бе затворено в дома си, а някой чукаше на вратата. Далеч след полунощ. Никакъв шанс за добри новини. Ким го бе разбрала за частица от секундата. Единственият проблем беше колко време ще ѝ трябва да се съвземе. Ричър знаеше какво се случва. Беше чукал на доста врати след полунощ.

Тя отвори. Един поглед ѝ беше достатъчен да забрави и последната искрица надежда. Мъжът на прага не беше съпругът ѝ. Той не беше загубил ключовете си в снега, не беше се напил, за да не може да улучи ключалката.

Тя се строполи на пода. Сякаш под краката ѝ беше зейнала яма.