— Прегърни ме през врата. — Той се подчини. Хванах го за краката и го вдигнах от пода.

Вратата мигновено изсъска и се затвори.

Това беше!

Въздушните струи се включиха. Въздухът бързо се проясни. Напрягах се да държа Чарли, докато не видях, че втората врата се отваря. Мей и Боби се хвърлиха в камерата.

Свлякох се на пода. Чарли се строполи отгоре ми. Струва ми се, че Боби го повдигна от мен. Не съм сигурен. От този момент нататък не помня почти нищо.

III. В гнездото

Шести ден, 18:18

Свестих се на леглото си в жилищния отсек. Климатикът ревеше толкова силно, че стаята ехтеше като летище. Със замъглени очи се замъкнах до вратата. Беше заключена.

Известно време удрях с юмруци по нея, ала никой не ми отговори, дори когато започнах да викам. Отидох при малкия терминал на бюрото и включих компютъра. Отвори се меню и потърсих някакъв интерком. Не открих нищо подобно, макар че доста време рових из интерфейса. Трябва да съм задействал нещо, защото се отвори прозорец, в който се появи усмихнатото лице на Рики.

— А, събуди се най-после. Как си?

— Отключи проклетата врата.

— Вратата ти заключена ли е?

— Отключи я, по дяволите!

— Беше само за твоя защита.

— Отвори вратата, Рики.

— Вече го направих. Отворена е, Джак.

Отидох при вратата. Имаше право — веднага се отвори. Погледнах ключалката. Имаше допълнително резе, някакъв механизъм с дистанционно управление. Трябваше да го облепя с лепенка.

— Няма да е зле да вземеш душ — каза Рики от монитора.

— Ще взема. Защо климатикът работи толкова шумно?

— Включихме го на пълна мощност — поясни той. — За всеки случай, ако са останали още частици.

Потърсих дрехи в сака си.

— Къде е душът?

— Искаш ли помощ?

— Не, не искам помощ. Просто ми кажи къде е проклетият душ.

— Май си ядосан.

— Майната ти, Рики!

Душът помогна. Двайсетина минути останах под горещите струи. Имах много охлузвания — по гърдите и по бедрото, — но не си спомнях как съм ги получил.

Когато излязох, заварих Рики да седи на една пейка.

— Много съм загрижен, Джак.

— Как е Чарли?

— Изглежда, ще се оправи. Спи.

— Заключи ли и неговата стая?

— Джак, разбирам, че си преживял премеждие, и искам да знаеш, че всички сме ти много благодарни за това, което направи… Искам да кажа, компанията ти е благодарна и…

— Майната й на компанията.

— Разбирам, че си ядосан, Джак.

— Остави глупостите, Рики. Не получих абсолютно никаква помощ. Нито от теб, нито от никой друг.

— Сигурен съм, че ти е изглеждало така.

— И си беше точно така, Рики. Просто никой не ми помогна.

— Джак! Моля те. Опитвам се да ти се извиня за всичко. Чувствам се ужасно. Наистина. Ако можех да променя нещата, повярвай ми, щях да го направя.

Погледнах го.

— Не ти вярвам, Рики.

Той се усмихна чаровно.

— Надявам се след време да ми повярваш.

— Няма.

— Знаеш, че винаги съм ценял нашето приятелство, Джак. Това винаги е било изключително важно за мен.

Просто го наблюдавах. Рики изобщо не ме слушаше. На лицето му се бе изписала глупава куха усмивка. Дали се друсаше? Определено се държеше странно.

— Е, както и да е. — Той дълбоко си пое дъх и смени темата. — Джулия пристига, това е добра новина. Трябва да се появи по някое време довечера.

— Аха. Защо идва?

— Ами сигурно защото се тревожи за тези рояци бегълци.

— Много ли е разтревожена? Защото тия рояци сте можели да ги унищожите преди седмици, веднага след първата проява на еволюционните модели. Но не сте го направили.

— Да. Проблемът е, че тогава никой не разбираше…

— Според мен сте разбирали.

Рики успя да си придаде несправедливо обвинен и малко обиден вид. Само че започваше да ми писва от игричките му.

— Рики — казах аз. — В хеликоптера пътувах с неколцина души от връзките с обществеността. Кой им е съобщил, че има проблем?

— Не съм чувал за никакви хора от връзките с обществеността.

— Казали са им да не слизат от хеликоптера. Че тук било опасно.

Той поклати глава.

— Нямам представа. Не знам за какво говориш.

Вдигнах ръце и излязох от банята.

— Наистина! — извика подире ми Рики. — Заклевам се, не знам абсолютно нищо по този въпрос!

След половин час Рики ми направи мирно предложение, като ми донесе липсващия код. Беше кратък, само един лист.

— Съжалявам — рече той. — Отне ми доста време, докато го открия. Преди няколко дни Роузи прехвърли офлайн цяла поддиректория, за да поработи върху част от нея. Сигурно е забравила да я премести обратно. Затова я нямаше в главната директория.

— Аха. — Прегледах листа. — Върху какво е работила?

Рики сви рамене.

— Нямам представа. Върху някой от другите файлове.

— Рики, тоя код ми се струва почти същия като оригиналния.

— Да, така е. Всички промени са минимални. Не знам защо го направи на въпрос. — Той пак сви рамене. — Искам да кажа, още щом изгубихме контрол над рояка, точният код ми изглеждаше несъществен. И без това не можеш да го промениш.

— И как изгубихте контрол? В тоя код няма еволюционен алгоритъм.

Рики разпери ръце.

— Ако знаехме как, Джак, щяхме да сме наясно с всичко. Нямаше да се озовем в тази каша.