Читаем Жертвата полностью

През XXI в. вече е ясно, че коеволюцията не се ограничава до двойки същества в някакъв самотен танц. Има коеволюционни модели с три, десет или n форми на живот, където „n“ може да е абсолютно всяко число. Атакувана от множество вредители, царевичната нива развива множество защитни механизми. Растенията се борят с плевелите, вредителите се борят с други вредители, по-големите животни изяждат и растенията, и вредителите. Резултатът от тези сложни взаимодействия постоянно се променя, постоянно еволюира.

И е непредвидим.

Тъкмо затова бях толкова ядосан на Рики.

Когато бе установил, че не може да контролира рояците, той трябваше да се е досетил за опасностите. Беше безумие да стои със скръстени ръце и да ги остави да еволюират. Рики бе умен и знаеше за генетичните алгоритми, познаваше биологичната история на съвременните тенденции в програмирането.

Знаеше, че самоорганизирането е неизбежно.

Знаеше, че еволюиращите форми са непредвидими.

Знаеше, че еволюцията означава взаимодействие с n форми.

Знаеше всичко това и въпреки това не беше направил нищо.

И Джулия не бе направила нищо.

Отбих се при Чарли. Той още спеше в стаята си. По коридора мина Боби Лембек.

— Откога спи?

— Откакто се върнахте. Около три часа.

— Не мислиш ли, че трябва да го събудим и да видим как е?

— Не, нека спи. Ще го събудим след вечеря.

— Кога е вечерята?

— След половин час. — Той се засмя. — Аз готвя.

Това ми напомни, че трябва да се обадя вкъщи, затова се прибрах в стаята си и набрах номера. Отговори Елън.

— Ало? Кой е?

Говореше нервно. Чух, че Аманда плаче и Ерик крещи на Никол.

— Никол, спри!

— Здрасти, Елън — казах аз.

— О, слава Богу! — възкликна тя. — Трябва да поговориш с дъщеря си.

— Какво става?

— Един момент. Никол, баща ти е. — Усетих, че й протяга слушалката.

Пауза, после:

— Здрасти, татко.

— Какво става, Ник?

— Нищо. Ерик е отвратително изчадие. — Делово.

— Искам да знам какво направи на брат си, Ник.

— Татко… — Тя сниши глас и зашепна. Разбрах, че е затулила устата си с длан. — Леля само ни се кара…

— Чух те — обади се от разстояние сестра ми. Но поне Аманда бе престанала да се дере. Елън я беше взела на ръце.

— Ти си най-голямото дете вкъщи, Никол — казах аз. — Разчитам на теб да държиш фронта, докато ме няма.

— Опитвам, татко. Само че той е пуешки гъз.

От разстояние:

— Не съм! Ти си лайно от пор!

— Нали го чу, татко!

Ерик:

— Да ти наврат триметров прът в гъза!

Погледнах монитора пред мен. Той показваше образи от всички охранителни камери. Видях мотора, паднал настрани пред вратата на електростанцията. Друга камера беше насочена към склада, чиято врата се люлееше на вятъра. Вътре се очертаваше трупът на Роузи. Днес бяха загинали двама души. Едва не бях умрял и аз. И сега семейството ми, което до вчера бе най-важното нещо в моя живот, ми се струваше далечно и незначително.

— Много е просто, татко — с най-разумния си глас на възрастна каза Никол. — С леля Елън се прибрахме от магазина — тя ми купи много хубава блуза за представлението, и после Ерик влезе в стаята ми и събори всичките ми книги на пода. Казах му да ги вдигне. А той ми каза оная дума, дето започва с „к“. Затова го ритнах по задника, не много силно, взех му Джи Ай Джо и го скрих. Това е.

— Взела си му Джи Ай Джо? — попитах аз.

Джи Ай Джо беше най-важната вещ на Ерик. Той си приказваше с Джи Ай Джо. Джи Ай Джо спеше на възглавницата до него.

— Ще му го дам веднага щом вдигне книгите ми.

— Ник…

— Ама той ми каза, че…

— Върни му Джи Ай Джо.

Картината на екрана се променяше през една-две секунди. Чаках да се върне образът от склада. Нещо ме глождеше.

— Това е унизително, татко.

— Ник, ти не си му майка…

— А, да, и тя беше тук за около пет секунди.

— Идвала си е вкъщи, така ли?

— Обаче трябваше да излезе. Голямата изненада! Трябвало да гони самолета.

— Аха. Никол, трябва да слушаш Елън…

— Татко, казах ти, че тя само…

— Защото тя командва, докато ме няма. Като ти каже да направиш нещо, ще я слушаш.

— Това е абсурдно, татко. — С гласа си на съдебен заседател.

— Това е положението, миличка.

— Но…

— Никол. Това е положението. Докато се върна.

— Кога ще се прибереш?

— Сигурно утре.

— Добре.

— Разбрахме ли се?

— Да, татко. Сигурно ще получа нервна криза.

— Тогава обещавам веднага щом се прибера, да ти дойда на посещение в лудницата.

— Много смешно.

— Дай да говоря с Ерик.

Проведох кратък разговор с Ерик, който на няколко пъти ми заяви, че не било честно. Казах му да подреди книгите на Никол. Той отговори, че не ги бил съборил, станало случайно. Казах му въпреки това да ги подреди. После набързо се чух с Елън. Окуражих я, доколкото можех.

По някое време камерата отново показа склада. И пак видях люлеещата се врата. Към входа водеха четири дъсчени стъпала. Всичко изглеждаше нормално. Не знаех какво ме е обезпокоило.

И изведнъж разбрах.

Трупа на Дейвид го нямаше. Бях видял Дейвид да изпълзява през вратата, следователно трябваше да е навън. Като се имаше предвид слабият наклон на терена, можеше да се е претърколил на няколко метра, но не повече.

Нямаше труп.