— Значи никой няма да отиде, така ли?

— Мисля, че няма смисъл, Джак.

Боби помогна на Мей да излезе от херметичната камера и я поведе по коридора. Рики стоеше на мястото си и ме наблюдаваше през стъклото.

— Твой ред е, Джак. Хайде, влизай.

Не помръднах. Останах облегнат на стената.

— Някой трябва да иде и да го доведе.

— Не сега. Вятърът не е стабилен, Джак. Всеки момент ще отслабне.

— Но той е жив!

— Не задълго.

— Някой трябва да иде.

— Не по-зле от мен знаеш срещу какво сме изправени — отвърна Рики. Сега говореше с убедителния си глас, спокоен и логичен. — Претърпяхме ужасни загуби. Повече не можем да рискуваме никого. Докато някой стигне до Чарли, той ще е мъртъв. Може вече да е умрял. Хайде, влез в камерата.

Анализирах състоянието си — проверявах дишането си, гърдите си, пълната си изнемога. В момента не бях в състояние да се върна на паркинга.

Затова влязох в камерата.

Въздушните струи с рев разрошиха косата ми, развяха дрехите ми и ме избавиха от черните частици. Зрението ми почти незабавно се проясни. Задишах по-леко. Когато въздухът задуха нагоре, протегнах длан напред и видях как от черна става светлосива и после възвръща нормалния си телесен цвят.

Струите задухаха отстрани. Дълбоко си поех дъх. Паренето по кожата ми вече не беше толкова болезнено. Или започвах да свиквам с частиците, или струите ги бяха отвели. Мислите ми се фокусираха. Отново дълбоко си поех дъх. Не се чувствах добре. Ала се чувствах по-добре.

Стъклените врати се отвориха. Рики протегна ръце.

— Слава Богу, че си в безопасност, Джак.

Не му отговорих. Просто се завъртях и се върнах по същия път, по който бях дошъл.

— Джак…

Стъклените врати със съскане се затвориха.

— Няма да го оставя там — заявих аз.

— Какво ще правиш? Не можеш да го носиш, много е едър. Какво ще правиш?

— Не знам. Но няма да го зарежа, Рики.

И пак излязох навън.

Разбира се, постъпвах точно така, както искаше Рики, точно както очакваше, но тогава не го осъзнавах. И дори някой да ми бе казал, нямаше да повярвам, че той има такава психологическа проницателност. Обикновено опитите му да манипулира хората бяха съвсем очевидни. Ала този път успя.

Шести ден, 15:22

Вятърът духаше силно. Нямаше следа от рояците и стигнах до навеса без проблеми. Не носех слушалки, така че си спестих коментарите на Рики.

Задната врата на ландкрузъра беше отворена. Открих Чарли неподвижно легнал по гръб. В първия момент не забелязах, че все още диша, макар и плитко. С усилие успях да го вдигна да седне. Той ме погледна с мътни очи. Устните му бяха сини, кожата му бе тебеширеносива. По бузата му се стече сълза. Устата му се раздвижи.

— Не говори — казах аз. — Пази си силите. — С пъшкане го издърпах до ръба на седалката и провесих краката му през вратата. Чарли беше едър мъж, над метър и осемдесет и поне с десет килограма по-тежък от мен. Знаех, че няма да успея да го занеса в сградата. Но зад задната седалка на тойотата видях дебели гуми на мотор. Това можеше да свърши работа.

— Чуваш ли ме, Чарли?

Едва забележимо кимване.

— Можеш ли да се изправиш?

Нищо. Никаква реакция. Не ме гледаше — очите му блуждаеха в празното пространство.

— Можеш ли да се изправиш, Чарли?

Той повторно кимна, изпъна тяло и се изхлузи от седалката. За миг остана изправен с треперещи крака, после се стовари отгоре ми и едва не ме събори.

— Добре, Чарли. — Настаних го пак в колата. — Просто седи спокойно.

Пуснах го и той остана седнал. Продължаваше да зяпа в пространството.

— Ей сега идвам.

Заобиколих отзад и отворих багажника. Моторът на Дейвид, идеално почистен след последното му използване. Типично в неговия стил. Винаги беше страшно спретнат и организиран.

Измъкнах мотора и го оставих на земята. Нямаше ключ. Върнах се отпред и отворих предната дясна врата. Предните седалки бяха безупречно чисти. На таблото бе залепен бележник, имаше поставка за мобифон и на кукичка висяха телефонни слушалки. Отворих жабката и видях същия педантичен ред. Регистрационни документи в плик, отдолу пластмасова кутия с балсам за устни, книжни кърпички, лейкопласт. Нямаше ключове. После забелязах, че между седалките има място за компактдискплейър, а отдолу — заключено отделение. Сигурно се отключваше с ключа на колата.

Ударих отделението с ръка и чух металическо тракане. Можеше да е ключ. Например ключ за мотор. Така или иначе, нещо метално.

Къде бяха ключовете на Дейвид? Зачудих се дали Винс ги е взел при пристигането му, както бе постъпил с моите. В такъв случай ключовете бяха в лабораторията. Това не ми вършеше работа.

Вдигнах поглед към сградата. Дали трябваше да се върна и да ги взема? И тогава забелязах, че вятърът отслабва. Над земята все още се носеха облачета пясък, ала скоростта на вятъра определено беше намаляла.

Страхотно. Само това ми трябваше.