Читаем Жертвата полностью

Зачаках. Вече виждах рояците, в момента се появяваха иззад сградата. Този път бяха девет и се приближаваха право към мен във V-образно формирование. Тяхното групово поведение.

Девет рояка! Скоро щяха да са трийсет, после двеста.

Боби:

— Виждаш ли ги, Джак?

— Виждам ги. — Естествено, че ги виждах.

И естествено, бяха се променили. Сега бяха по-плътни, стълбовете бяха по-материални. Тия рояци вече не тежаха кило и половина. Като че ли по-скоро бяха по пет-десет кила. Може би дори повече. Може би петнайсет. Сега притежаваха истинска тежест и бяха напълно материални.

Чаках. Не мърдах от мястото си. Някаква безпристрастна част от разума ми се чудеше какво ще направи формированието, когато стигне до мен. Дали щяха да ме обкръжат? Дали някои рояци щяха да останат на разстояние и да чакат? Как възприемаха шумния мотор?

Когато се приближиха, те се строиха в редица, после във формата на обърнато „V“. Чувах глухото вибриращо бръмчене. Рояците бяха много повече и звукът съответно беше много по-висок.

Вихрещите се стълбове стигнаха на двайсетина метра от мен, после на десет. Дали се движеха по-бързо, или си въобразявах? Изчаках, докато почти стигнаха пред лицето ми, дадох газ и се понесох напред. Пресякох водещия рояк, за миг потънах в мрак и полетях към вратата на електростанцията. Не смеех да се озърна назад. Дивото ми препускане продължи само секунди. Когато стигнах до сградата, пуснах мотора, прехвърлих ръката на Чарли през рамото си и с мъка направих последните една-две крачки до вратата.

Рояците бяха на петдесетина метра от нас. Успях да натисна бравата, да провра крак в пролуката и да избутам вратата с коляно. В последния момент изгубих равновесие и двамата с Чарли се строполихме на бетона. Вратата се затвори и силно ни удари по краката, които все още стърчаха навън. Усетих остра болка в глезените — ала което бе по-лошо, вратата продължаваше да е открехната. През отвора виждах приближаващите се рояци.

Вмъкнах неподвижното тяло на Чарли в помещението. Вратата се затвори, ала знаех, че е противопожарна и не е херметизирана. Наночастиците можеха да проникнат вътре. Трябваше да влезем в херметичната камера. Нямаше да сме в безопасност, докато първата стъклена врата не се плъзнеше зад нас.

Като пъшках и се потях, довлякох Чарли в камерата. Опрях гърба му на страничните дюзи, така че краката му да не пречат на вратата. И тъй като в камерата можеше да остане само един човек, трябваше да се отдръпна. Зачаках вратата да се затвори.

Ала тя не се затваряше.

Потърсих с поглед някакъв бутон на страничната стена, но не забелязах нищо. В камерата светеше, следователно имаше електричество. Но вратата не се затваряше.

Знаех, че рояците се приближават.

От отсрещната страна на камерата дотичаха Боби Лембек и Мей. Размахваха ръце — явно ми даваха знак да вляза в камерата.

— Мислех, че може да поеме само по един човек — казах по радиостанцията.

Те нямаха слушалки и не ме чуваха. Отчаяно продължаваха да жестикулират — влизай, влизай.

Въпросително вдигнах два пръста.

Те поклатиха глави. Изглежда, ми даваха знак, че не разбирам.

В краката си видях наночастиците, които нахлуваха в помещението като черна пара. Влизаха през пролуките на противопожарната врата. Оставаха ми пет-десет секунди.

Влязох в камерата. Боби и Мей кимаха одобрително. Ала вратата не се затвори. Двамата започнаха да правят други жестове, сякаш повдигаха нещо.

— Искате да вдигна Чарли ли?

Поклатих глава. Чарли седеше на пода. Преддверието се пълнеше с черни частици, които започваха да образуват сивкава мъгла. Тя влизаше и в камерата. Усетих парене по кожата си.

Погледнах Боби и Мей от отсрещната страна на стъклото. Те виждаха какво става и знаеха, че остават само секунди. Пак ми правеха знаци: вдигни Чарли. Наведох се и пъхнах ръце под мишниците му. Опитах се да го изправя, но не успях.

— За Бога, Чарли, помогни ми! — Изпъшках и пак опитах. Той раздвижи крака и се оттласна с ръце. Повдигнах го на пет сантиметра от пода. После тялото му пак се смъкна долу. — Хайде, Чарли, още веднъж. — Напрегнах всички сили и този път той успя да се надигне. Останахме в някаква безумна любовна прегръдка. Чарли хриптеше. Погледнах стъклената врата.

Не се затваряше.

Междувременно въздухът почерняваше. Погледнах Мей и Боби, които отчаяно ми показваха два пръста. Не разбирах.

— Да, двама сме. — Какво й ставаше на тая тъпа врата? Накрая Мей се преви надве и с по един пръст на всяка ръка посочи към двете си обувки. Устните й произнесоха: „Две обувки“. Накрая посочи Чарли.

— Да, имаме по две обувки. Той стои на две обувки.

Мей поклати глава. Вдигна четири пръста.

— На четири обувки ли?

Паренето по кожата ми се усилваше, не можех да се съсредоточа. Мислите ми се движеха мудно. Какво искаше да каже тя с тия четири обувки?

В камерата започваше да става тъмно. Почти не виждах Боби и Мей. Те правеха някакви други жестове, ала аз не ги разбирах. Оставах без сили, нищо не ме интересуваше.

Две обувки, четири обувки.

И тогава разбрах. Обърнах гръб към Чарли, облегнах се на него и казах: