Читаем Жертвата полностью

Роякът пред предния капак правеше същото, само че неговата сребриста повърхност изобразяваше двама ни един до друг във форда. Изглеждахме уплашени. И този образ бе малко размазан. Вече ми беше ясно, че роякът не е огледало. Отделните частици заемаха точно определено положение, което означаваше…

— Лошо — каза Чарли.

— Знам. Те импровизират.

— Как мислиш, дали е заложено в програмата?

— Общо взето, да. Предполагам, че е имитация.

Мей неразбиращо поклати глава.

— В програмата са заложени определени стратегии за постигане на целите. Те имитират поведението на истинските хищници. Една от тези готови стратегии е да замръзнеш на място и да чакаш в засада. Друга предвижда да вървиш наслуки, докато не се натъкнеш на плячката си и не я подгониш, трета — да се слееш със средата. А четвърта — да имитираш поведението на плячката.

— И ти смяташ, че това е имитация, така ли?

— Форма на имитация, да.

— Роякът се опитва да ни имитира.

— Да.

— Това спонтанно поведение ли е?

— Да.

— Лошо — повтори Чарли. — Много лошо.

Започна да ме обзема гняв. Защото огледалното изображение ми показваше, че не познавам истинската структура на наночастиците. Бяха ми казали, че пиезобатерията отразява светлината. Затова не се изненадвах, че роякът от време на време хвърля сребристи отблясъци. Това не изискваше сложна ориентация на частиците. Всъщност такива сребристи вълни бяха логично случайно следствие, както пътните магистрали се задръстват, след което трафикът отново се освобождава. Задръстването се предизвиква от случайни промени на скоростта на един-двама шофьори, но следствието засяга цялата магистрала. Същото се отнася за рояците. Случайното следствие облива рояка като вълна. Тъкмо такова явление бяхме наблюдавали досега.

Но това огледално поведение бе нещо съвсем друго. Рояците възпроизвеждаха цветни образи и ги поддържаха стабилни. Такава сложност не можеше да се очаква от простата наночастица, която ми бяха показали. Съмнявах се, че от сребрист пласт може да се генерира пълен спектър. Теоретично беше възможно сребърните повърхности да се наклонят под точно определен ъгъл, за да дадат призматични цветове, ала това изискваше невъобразимо сложни движения.

Бе по-логично да допусна, че частиците прилагат друг метод за получаване на цветове. И това означаваше, че не са ми казали истината за тях. Рики пак ме беше излъгал. Затова бях ядосан.

Бях стигнал до заключението, че нещо с него не е наред, и вече знаех, че проблемът е в мен, не в Рики. Дори след трагедията в склада все още не съзнавах, че рояците еволюират по-бързо от нашата способност да вървим в крак с тях. Трябваше да разбера срещу какво се изправям, когато рояците бяха демонстрирали нова стратегия — когато бяха направили пода хлъзгав, за да обезвредят плячката си. При мравките това се нарича „колективен транспорт“ — явлението е добре известно. Ала за тия рояци беше безпрецедентно, новоеволюирало поведение. И все пак тогава бях прекалено ужасен, за да проумея истинското му значение. Докато седях в горещата кола, нямаше полза да обвинявам Рики, но бях уплашен, уморен и не разсъждавах ясно.

— Джак. — Мей ме побутна по рамото и посочи колата на Чарли.

Роякът при стоповете на ландкрузъра се бе превърнал в черен поток, който се извиваше високо във въздуха и изчезваше в цепнатината между червената пластмаса и метала.

— Ей, Чарли, роякът май намери отвор — казах по радиостанцията.

— Виждам, мама му стара!

Чарли се прехвърляше на задната седалка. В купето вече нахлуваха частици и образуваха сива мъгла, която бързо потъмняваше. Чарли се закашля. Не виждах какво прави, беше под равнището на прозореца. Той пак се закашля.

— Чарли?

Никакъв отговор. Но го чух да ругае.

— По-добре излез навън, Чарли.

— Майната им на тия гадини!

— Чарли?

— Пръскам ги тия копеленца. Да видим какво ще правят, когато ги намокря.

— С изотопа ли ги пръскаш? — попита Мей.

Той не отговори, ала след миг се появи на прозореца — пръскаше във всички посоки с пръскачката. По стъклото потекоха капки. Скоро престанахме да го виждаме. Ръката му се появи от чернотата, притисна се към стъклото и пак изчезна. Кашлицата му стана постоянна. Суха кашлица.

— Бягай, Чарли — викнах аз.

— Уф, мама му стара. Има ли смисъл?

— Скоростта на вятъра е осемнайсет километра в час — съобщи Боби Лембек. — Използвай момента.

Осемнайсет километра не бяха достатъчно, но бяха по-добре от нищо.

— Чарли? Чуваш ли?

— Да, добре, търся… не мога да намеря… тъпата брава… Къде е тъпата брава на тая… — Пак го разтърси кашлица.

По радиостанцията чух гласове от лабораторията.

— Той е в ландкрузъра — каза Рики. — Къде е бравата на ландкрузъра?

Боби Лембек:

— Не знам, това не е моята кола.

— Чия е? Винс?

Винс:

— Не, не. На оня тип е, със злите очи.

— Кой?

— На инженера. Оня, дето постоянно примигва.

— Дейвид Брукс ли?

— Да, негова е.

— Момчета? — рече Рики. — Според нас това е колата на Дейвид.

— Това не ни върши никаква… — започнах аз.

И млъкнах, защото Мей сочеше към задната седалка на нашата кола. От процепа под облегалката със съскане нахлуваха частици.