В стаята за наблюдение явно бе имало неблагоприлични шегички и мъжкарско бъзикане, което продължи и в стаята на екипа.

— Какво мислите за Агда? — попита Роули.

Руук помисли и каза:

— Като шведска мебел е. Много е красива, но й липсват някои чаркове.

— Любимото ми беше — добави Очоа, — когато разказа как онзи я е прикотквал най-нагло под носа на жена си, обаче не били правили секс, защото щяло да е неблагоприлично.

— Вика му се прикотквус интеруптус — обади се Роули от машината за кафе. — Агда явно е била то една от сделките, които Матю Стар не е могъл да приключи, преди да умре.

Руук се обърна към Ники.

— Да не повярваш, че идва от родината на Нобеловите награди. Каза ли ти нещо полезно?

— Човек не знае, докато не разбере — отвърна Хийт. Разнесе се тематичната музика от „Ловци на духове“. — Руук, моля те, кажи ми, че не идва от панталоните ти.

— Сам си го избрах. Харесва ли ти? — Той вдигна телефона си срещу нея. Пишеше „Каспър“. — „Ловци на духове“. Каспър. Схвана ли? Извинете ме, детектив Хийт, източникът ми може да има информация свързана със случая. — Със самодоволна крачка Руук излезе, за да се обади.

След по-малко от минута се върна, още на телефона, ала без следа от самодоволство.

— Ама, аз я представих на теб… Не можеш ли и на мен да ми кажеш? — Затвори очи и въздъхна. — Добре. — Подаде телефона на Ники. — Каза, че иска да сподели само с теб.

— Ники Хийт на телефона.

— Радвам се да ви чуя, детектив. Първо, уверете ме, че Джеймисън Руук е в агония.

Тя го видя да дъвче долната си устна, точейки шия към нея.

— О, да.

— Добре. Ако някой някога наистина би имал нужда да го свалят от пиедестал, на който сам се е сложил, това е той. — Топлият, опушен тембър на стареца сгря слуха й. Гласът му, без прилежащия му вид, й напомняше за Дейвид Боуи с нотките топлота на Майкъл Кейн. — Сега, по работа. След визитата ви, поработих нощес, защото бе видно, че времето ви притиска.

— Никога не е било другояче.

— И макар че се престорихте, че не е толкова важно, вярвате, че с тази кражба е свързано убийство.

— Да, престорих се, и да — така вярвам. Може би две убийства.

— Прекрасен оценител на картини, чудесна жена и професионалист, бе убита тази седмица.

Ники скочи на крака.

— Знаете ли нещо за това?

— Не, с Барбара се познавахме бегло от няколко спорадични срещи през годините. Но бе сред най-добрите. Да кажем, че като зная за връзката на смъртта й с разследването ви, ще се ангажирам още повече с това да ви помогна.

— Благодаря ви. Моля, обадете се, когато откриете нещо.

— Детектив, вече имам информация. Вярвайте ми, не бих губил и своето, и вашето време, ако не можех да ви предложа нещо още сега.

Ники отвори тефтера си.

— Някой опитвал ли е да продаде картините?

— И да, и не — отвърна Каспър. — Някой току-що е продал една от картините, тази на Жак-Луи Давид. Ала продажбата се е случила преди две години.

Ники закрачи напред-назад.

— Какво? Напълно ли сте сигурен?

Последва пауза и половина преди някогашният крадец да отговори.

— Мила моя, помислете какво знаете за мен и преценете дали наистина ви трябва отговор на този въпрос.

— Взимам си бележка — каза Ники. — Не се съмнявам във вас, просто съм объркана. Как може картината да е била в колекцията на Матю Стар, ако е била продадена преди две години?

— Детектив, вие сте умна. Доколко ви се отдава математиката?

— Доста.

— Тогава ви съветвам да посмятате.

Каспър затвори.

17.

Рецепционистката на Стар риъл естейт дивелъпмънт се включи отново на телефона и уведоми детектив Хийт, че Пакстън ще се обади всеки момент. Ники се чувстваше като на каишка. Не я успокояваше дори мелодията на Анита Бейкър, която звучеше на телефонната линия. Не за пръв път й се струваше, че животът й се движи с различно темпо от околния свят. По дяволите, не бе дори за пръв път днес.

Най-сетне се чу сигнал „свободно“.

— Извинявайте за забавянето. Връзвам гащите на много от заниманията на Матю.

Това би могло да значи много неща, помисли си тя.

— Обаждам се за последно, обещавам.

— Няма проблем, честно. — След това се засмя и рече: — Макар че…

— Макар че какво?

— Чудя се дали няма да е по-лесно, ако просто си преместя офиса в участъка ви.

И Ники се засмя.

— Би могъл. Имаш по-добра гледка, но пък ние имаме по-хубави мебели. Колко абсурдно, а?

— Ще си запазя гледката. Е, кажете как да ви помогна, детектив.

— Надявах се да потърсите името на компанията, застраховала колекцията на Матю.

— Няма проблем. — Той направи пауза. — Но си спомняте, че ме беше накарал да прекратя застраховката.

— Да, зная. Просто искам да ги питам дали са пазели снимки от колекцията, за да мога по тях да издиря картините.

— О, снимки, вярно. Така и не ми хрумна. Добра идея. Имате ли химикалка?

— Чакам.

— Агенция Гот Америкън, тук в Манхатън. — Тя чу тракане по клавиши и той продължи: — Гогова ли сте за телефонния номер?

Когато го записа, Ники каза:

— Може ли още един въпрос? Ще ми спестиш едно обаждане по-късно.

По гласа му личеше, че се усмихва, когато рече:

— Съмнявам се, но давайте.

— Наскоро да си давал чек на Кимбърли Стар, за да купи пиано?

— Пиано? — И повтори: — Пиано? Не.