Читаем Жега полностью

— Доста на минус изглежда — каза Руук.

Докато криминолозите оглеждаха апартамента, а детективите от Кражби се заеха да разпитват обитателите на сградата, Ники слезе да говори с единствения очевидец, портиера от нощната смяна.

Хенри чакаше на един от диваните във фоайето, заедно с един униформен полицай. Тя седна до него и го попита дали е добре, а той отвърна, че е — разбира се, че така щеше да каже, независимо колко зле се чувства всъщност. Горкият старец вече бе отговарял веднъж на същите въпроси от първите полицаи на местопрестъплението, след това от детективи Гънтър и Франсис, но и с детектив Хийт бе търпелив и отзивчив, доволен, че още някой ще изслуша историята му.

Токовият удар се случил в неговата смяна около девет и петнадесет. Хенри трябвало да приключи в полунощ, но колегата му се обадил около единадесет и му казал, че няма как да дойде заради спряния ток. Ники го попита за името на колегата му, записа си го и Хенри продължи. Било спокойно, защото асансьорът не работел, а заради жегата хората в сградата си стояли по апартаментите, а излезлите били заседнали някъде другаде. Стълбището и коридорите си имали слабо осветление за спешни случаи, но като цяло сградата нямала резервен генератор.

Около три и половина сутринта, отпред паркирал голям микробус и той помислил, че са КонЕд46, защото по размери приличал на техен. Излезли четирима души в комбинезони и му скочили. Не видял оръжие, но имали големи фенери и когато Хенри понечил да ги спре, единият го ударил със своя в слънчевия сплит. Вкарали го обратно в сградата, след което използвали пластмасови шнурове, за да му вържат ръцете и краката. Ники виждаше на тъмнокафявата му кожа частици бледосиво лепило от лепенката, с която са покрили устата му. Взели мобилния му телефон, завлекли го в стаичката за пощата и затворили вратата. Не можеше да ги опише добре заради мрака, а и всички носели бейзболни шапки. Ники попита дали е чул имена, дали може да отличи нещо от гласовете им — високи, ниски, може би с акцент. Не, отвърна, не чул гласовете им, защото не продумали. Нито думичка. Професионалисти, рече си Ники.

В крайна сметка Хенри ги чул да излизат и да палят микробуса. Тогава започнал опитите си да се освободи, да отвори с ритници вратата. Само че бил вързан много здраво и се наложило да остана така, докато аститент-управителят не дошъл и не го освободил.

— А знаете ли по кое време са си тръгнали?

— Не можех да преценя, но май че около петнайсет-двайсет минути преди токът да дойде.

Тя записа „Заминали преди края на удара, около 4 сутринта.“

— Помислете. Възможно ли е да сте се объркал за часовете, Хенри?

— Не, детектив. Знам, че беше в три и половина, защото когато пристигнаха, веднага си погледнах часовника.

— Така, така. Това наистина ни е от полза. Но ме обърква частта със заминаването. Токовият удар е траел до четири и петнайсет. Казвате, че са си тръгнали петнайсет минути преди това, значи са били вътре само половин час. — Той обмисли казаното и кимна в съгласие. — Възможно ли е да сте заспал или да сте бил в безсъзнание? Може би са си тръгнали по-късно?

— О, ако щете вярвайте, през цялото време бях буден. Опитвах се да измисля как да се измъкна. — Старият портиер млъкна и очите му започнаха да се навлажняват.

— Сър, добре ли сте? — Очите й се стрелнаха към униформения зад него. — Сигурен ли сте, че не ви е нужна медицинска помощ?

— Не, не, моля ви, не ми е зле, не е от това. — Той, извърна лице и рече тихо: — Работя в тази сграда вече над трийсет години. Никога не ми се е случвала такава седмица. Г-н Стар и семейството му, горките. Вашият детектив говори с Уилям, портиера от дневната смяна, за онзи ден. Още го е страх, че ще го уволнят задето е пуснал онези да преминат. И ето ме и мен. Знам, че не е най-тежкарската работа, но ми е важна. Имаме особняци тук, но повечето са много добри с мен. — Известно време не продума, а когато вдигна поглед към Ники, долната му устна трепереше. — Аз пазя вратите. Преди всичко останало, имам отговорност тук да не влизат лоши хора.

Ники постави длан на рамото му и внимателно му рече:

— Хенри, вината не е твоя.

— Как да не е? Стана в моята смяна.

— Били са четирима, не може да си бил отговорен, не виждаш ли? Бил си жертва. Направил си каквото можеш. — Знаеше, че не й се връзва особено, знаеше, че продължава да превърта лентата от предната нощ, чудейки се какво още е можел да стори. — Хенри? — И когато отново му привлече вниманието, каза: — Всички се опитваме. И колкото и да се мъчим да контролираме нещата, понякога ни сполетяват злини. Те не са по наша вина.

Той кимна и успя да се поусмихне. Думите, използвани навремето от психотерапевта на Ники, като че ли поне веднъж помогнаха някому.