Тишина. Изведнъж Аня се появи на вратата в отсрещния край. Насочи пистолет и стреля. Той се дръпна назад в трапезарията. Куршумът се заби в дървото само на сантиметри от мястото, където преди миг се бе намирала главата му. Последва втори, който причини още по-големи поражения. После още един.

Докато чакаше шанса си, Люк си каза, че е по-добре да се оттегли от другата страна на трапезарията, където масата щеше да е между тях.

— Какво казвате тук? — извика Аня. — Ела да ме хванеш!

Явно целта й беше да го дразни, докато допусне някоя грешка. Какво би казал в такива случаи Малоун? Ходи бавно, не тичай към бедата. Люк напусна позицията си и изтича до вратата на галерията. От милата Аня нямаше и следа.

Той бавно се промъкна напред. Един бърз поглед му показа, че от галерията имаше четири възможни изхода. Стълбището, по което се бе качил, вратата към трапезарията, откъдето идваше, вратата в отсрещния край, през която се бе появила Аня, и порталът на три метра встрани.

Той се приближи към него и видя, че извежда на тесен балкон над балната зала долу. Друго дълго вито стълбище се спускаше покрай стената към полирания паркет, върху който имаше голи дървени маси без покривки и украшения. Какво им бе казал Стробъл? Че подготвяли голямо парти за встъпването в длъжност на президента. През стъклените врати долу и големите прозорци на горния етаж нахлуваше ярко слънце и осветяваше огромната зала с лъскави бели стени. Декоративен парапет от ковано желязо минаваше по цялата дължина на балкона. Аня беше тук. Нямаше никакво съмнение.

Ела да ме хванеш.

Тя се появи. Вляво от него, иззад една стъклена врата. Токът на обувката й се заби в дясната му китка и изби беретата от стиснатите му пръсти. Той се извъртя и се озова лице в лице с нея. Беше невъоръжена. Очевидно искаше да уредят сметките си в ръкопашен бой. Той нямаше нищо против. Аня подскочи и се завъртя на единия си крак, като с другия описа широка дъга във въздуха към него. Балконът беше тесен, може би не повече от метър и двайсет, метър и петдесет. Нямаше много място за маневриране. Но достатъчно. Той избегна удара, като на свой ред стовари крака си в корема й, отмятайки я назад върху дървените столове, подредени в редица покрай стената. Тя бързо се опомни и скочи на крака.

— Какво, заболя ли те? — попита Люк.

Устните й се изкривиха в предизвикателна усмивка. В големите й кафяви очи проблесна смесица от гняв и омраза. Тя се хвърли върху него с бързината на котка, сграбчи го за шията, ноктите й се впиха в плътта му. Той усети как желязната й хватка спира притока на въздух. Извърна се така, че да я постави с гръб към стената, и с всички сили блъсна тялото й в нея. Веднъж. Втори път. На третия въздухът излезе със свистене от дробовете й и хватката й се охлаби. Той се извъртя, изви ръката й и с всички сили стовари юмрука си в долната й челюст.

Но тя не се даваше. Лакътят й се заби в тила му; лицето му се удари в стената. После тя изви и двете му ръце с такава сила назад и нагоре, че той се повдигна на пръсти. Лицето и гръдният му кош бяха забити в стената. Той подгъна колене и приклекна надолу, изтръгна ръцете си от нейните и замахна с лакът към коленете й, за да я препъне и събори на земята. Тя се опита да реагира, но закъсня с може би една десета от секундата. И падна тежко на земята. След което понечи като пружина да се изправи обратно на крака, но той стовари ръката си върху носа й. Тя примигна зашеметена.

Люк отново я удари. Тялото на Аня отхвърча назад и се строполи върху купчината столове. Струйка кръв потече надолу по брадичката й.

— Искаш ли още? — попита я Люк, като дишаше тежко. — Ела и ще си го получиш.

Тя лежеше на пода сред отломките от столове. Явно силите й бяха свършили. Той намери пистолета си, после я притисна с коляно между плешките.

— Арестувана си.

24

Русия

Касиопея мразеше хеликоптерите повече дори и от самолетите. Всички, с които й се бе случвало да лети, друсаха като камион, който се движи по изровен път с дупки, да не говорим пък как бучаха. Сега към несгодите й се прибавяха и непрогледният мрак, студът и страхът какво ли би могло да се е случило с Котън. Тя не бе получила нова информация от Стефани, а инструктажът, който й бяха направили след кацането във военновъздушната база, с нищо не бе разпръснал страховете й. От Котън нямаше ни вест, ни кост след свалянето на самолета. Или поне властите бяха решили да мълчат по въпроса.