Читаем XIV колония полностью

Люк беше роден и израсъл в Тенеси. Баща му и чичо му бяха известни хора по тези места, особено чичото, който бе заемал изборна длъжност на местно ниво, преди да стане губернатор на щата, после сенатор и накрая президент. Баща му бе починал от рак, когато Люк беше едва на седемнайсет. Той и тримата му братя не се бяха отделяли нито за миг от него през последните му дни. Майка му бе понесла тежко загубата. Двамата бяха женени от много години. Съпругът й беше всичко за нея, докато един ден — просто така — вече го нямаше. Затова Люк й се обаждаше всяка събота. И двамата му родители бяха дълбоко набожни членове на Южната баптистка църква и бяха кръстили синовете си на четиримата евангелисти. Двамата му по-големи братя бяха Матю и Марк, а по-малкият — Джон. Като трети син, на него се бе паднало името Люк. Снимката беше направена броени седмици преди баща му да почине.

— Да — отвърна той.

— Харесва ми тук — каза тя. — Домът ти е доста различен от моя.

Люк придърпа още един стол, обърна го с облегалката напред и го постави зад нейния. После го обкрачи и седна така, че лицето му почти се допираше до тила й.

— Какво търсеше в онази къща във Вирджиния? — попита я той.

Тя се разсмя.

— Наистина ли очакваш да ти отговоря?

— Очаквам да помогнеш на себе си. Повече няма да се върнеш у дома. От тук ще идеш в някой от нашите затвори, където, убеден съм, ще бъдеш много популярна. Със Зорин женени ли сте?

— Кой е Зорин?

— Обиждаш ме.

Аня продължаваше да гледа напред към семейните снимки на стената и не правеше никакво усилие да извърне глава към него.

— Близък ли си с братята си?

— Колкото може да бъдат близки братята.

— Аз нямам нито братя, нито сестри.

— Това обяснява защо си толкова несговорчива.

— Бил ли си някога в Сибир?

— Не.

— Тогава нямаш представа колко труден може да бъде животът.

— Какво търсеше в онази къща?

— Нещо, което е в твой интерес никога да не открия.

Стефани искаше да си тръгва, но вашингтонската полиция не беше приключила с нея. Тя бе отговорила на въпросите им колкото можеше по-уклончиво, но предвид факта, че в Андерсън Хаус след три дни бе насрочено събитие във връзка с встъпването в длъжност на новия президент, въпросите бяха много. Накрая тя се принуди да позвъни на Едуин Дейвис и неговата намеса убеди полицията да я остави на мира.

Поне временно.

И всичко щеше да бъде наред, ако не беше Брус Личфилд, пристигнал изневиделица със служебен автомобил на Министерството на правосъдието.

— Би ли ми обяснила какво правиш тук? — попита той, без дори да си дава труда да понижи глас.

Бяха застанали отвън до една от металните врати, водещи към улицата. Служителите на Андерсън Хаус се бяха прибрали вътре.

— Когато си им показала значката — продължи той, — тукашните хора са позвънили в министерството, за да ни питат какво искаме от тях. И тъй като е ставало дума за отряд „Магелан“, накрая ги свързаха с мен. Чувам, че е имало стрелба, че лично ти си размахвала пистолет. После сте арестували някаква жена, която заплашвала всички в сградата. При вас ли е още?

Тя кимна.

— Казах ти да не се занимавате повече с това. Какви ги вършиш?

— Върша си работата — отвърна тя.

— Вече не.

Тя долови тихото злорадство в погледа му.

— Дотук беше. Уволнена си. От този момент.

Стефани си тръгна, решена да не му обръща внимание. Той се пресегна и я улови за ръката.

— Казах: уволнена си. Дай ми значката и пистолета си. Това е заповед.

— Знаеш къде да си завреш заповедта. И пусни ръката ми.

— Надявах се, че точно така ще реагираш.

Той вдигна ръка и от един автомобил, паркиран до бордюра, слязоха трима мъже — и тримата на средна възраст, късо подстригани, с тъмни костюми. Агенти на Министерството на правосъдието.

— Доведох ги — продължи той, — защото знаех, че ще създаваш проблеми. Сега или ми дай пистолета и значката си, или тези мъже ще те арестуват и отведат със себе си. И те уверявам, че Белият дом няма да ти помогне.

Явно този глупак вече получаваше правомощията си от новата администрация. Преливаше от самонадеяност, знаеше, че каквото и да направи, нищо лошо няма да му се случи.

Играта бе приключила. Стефани си бе издействала временна свобода да рови тук-там, насърчавана от Белия дом, и бе изровила достатъчно, за да се убеди, че нещата са сериозни. Но сега тази свобода й бе отнета. Тя намери пистолета и значката си в чантата и му ги подаде.

— Върви си у дома, Стефани. Кариерата ти приключи. И прави с онази жена каквото искаш. Никой не се интересува нито от нея, нито от теб.

Той се обърна и си тръгна.

— Брус!

Личфилд се обърна, видя вдигнатия й среден пръст и поклати глава.

— Хубавото е, че мнението ти вече не значи нищо.

Той се качи в автомобила и потегли. Стефани го изпрати с поглед. Трийсет и седем години в служба на държавата. Затова време какви ли неща не бе виждала и вършила, в какви ли ситуации не бе изпадала. И всичко да приключи така? Тя чу входната врата на Андерсън Хаус да се отваря, обърна се и видя Фриц Стробъл.

Той пристъпи към нея.

— Лоша работа.

— Подслушвахте ли?

— Моля да ме извините. Но изчаквах всички да си тръгнат, за да говоря с вас. Така че… да, наблюдавах ви.