Другото Яре сви рязко, за да го избегне. Може би твърде рязко. Двете колела се вдигнаха във въздуха, автомобилът се преобърна и падна на едната си страна, като продължи да се хлъзга известно време сред звук от стържене на метал върху лед. Един по-малко. Малоун даде газ.

Касиопея видя отдалече танца на фаровете, пронизващи нощния мрак. Колите се движеха с голяма скорост. Хеликоптерът продължи с рев на север, като се носеше ниско над замръзналата повърхност на езерото. Офицерът насреща й наблюдаваше внимателно сцената долу и очевидно преценяваше следващите им ходове. Тя си даваше сметка, че белезникавият лед под тях се простира на много километри във всички посоки и ако не се намесеше, и то веднага, Котън трудно щеше да се измъкне от ситуацията, в която се бе озовал.

— Нека първо се убедим, че това е Малоун — каза на английски тя.

Хеликоптерът коригира курса така, че вече летеше успоредно на колите долу. През очилата си тя различи, осветено от приборите на таблото, познато лице.

— Той е — възкликна тя.

Видя и още нещо: две мъжки фигури, които се бяха надвесили навън от прозорците на два от преследващите автомобили. С насочени пушки.

— Ярета — чу тя в слушалките гласа на единия от пилотите, на руски. — Военни.

— Знам — отвърна другият. — Имаме проблем. Можем ли да стреляме по свои?

Тя забеляза колебанието им, затова само каза на английски:

— Длъжни сме да направим нещо.

Малоун нямаше избор, освен да продължава напред. Беше премръзнал; отоплението на колата се оказа безсилно пред ледения вятър, който нахлуваше през простреляните стъкла на прозорците. Чу пукот зад себе си и разбра, че отново стрелят по него; гладката повърхност на езерото им позволяваше да се прицелят по-добре.

Студеният въздух проясни мозъка му. В небето над него се появи светлина и бързо се спусна на трийсетина метра над повърхността на езерото. В тъмното не можеше да различи очертанията на летящия обект, но пулсиращото боботене, отекващо в нощния въздух, издаваше хеликоптер. Можеше само да се надява, че не е на Зорин.

Светлината се приближаваше бързо и той чу характерния трясък на бордното оръдие. И понеже снарядите не паднаха около него, допусна, че са били насочени към преследвачите му. Той се обърна и погледна през разбитото задно стъкло. Пилотът направи завой, за да ги вземе отново на прицел, но Яретата вече бяха изоставили преследването.

Хеликоптерът пусна един последен откос след отдалечаващите се стопове.

Малоун завъртя волана и натисна спирачката. Колата занесе и спря, но той не угаси двигателя. След като се убеди, че опасността е отминала, хеликоптерът направи още един широк завой във въздуха и се насочи към него. Той си каза, че военните му се бяха притекли на помощ, което го озадачи, тъй като преследвачите му също бяха военни.

Тъмната грамада на хеликоптера изпълни небето над него. В задната част на корпуса се отвори люк и на светлината от кабината Малоун различи силует на мъж с пилотски шлем. Шумът от двигателите беше оглушителен, бясно въртящите се перки вдигаха снежна вихрушка от повърхността на езерото.

Ските докоснаха леда. От люка скочи човешка фигура и се затича към него. В светлината на фаровете си той видя, че фигурата е слаба, по-скоро дребна на ръст, загърната в дебело палто с вдигната качулка. Когато се доближи, той забеляза дългата коса и финия издължен овал на лицето. После самото лице.

Касиопея.

Тя се спря и се загледа в него през предното стъкло. При вида й сърцето му подскочи от радост. Тя пристъпи към шофьорската врата, която той отвори отвътре. Толкова много имаше да си кажат, но първото, което му хрумна, беше и най-очевидното.

Благодаря.

Приближи се към нея, но преди още да бе издал звук, тя постави пръст на устните му.

— Не говори.

И го целуна.

25

Вашингтон, окръг Колумбия

Люк бутна Аня върху един от столовете в трапезарията и я пристегна с още тиксо. В Андерсън Хаус бе намерил една ролка, за да върже ръцете й отзад на гърба, след което я бе извел незабелязано от сградата секунди преди пристигането на полицията. Стефани бе останала да се оправя със служителите на закона, повикани по анонимен сигнал; някой бе чул изстрелите. Междувременно Люк бе измъкнал Аня през задния двор на сградата към една от вътрешните улички. От там бе взел такси, което да ги откара до апартамента му на другия край на града. Отначало шофьорът се бе притеснил при вида на вързаната жена, но служебната карта на Люк и бакшишът от 20 долара му бяха подействали успокоително.

Люк живееше близо до Джорджтаун, в една обрасла с бръшлян сграда от червени тухли, където почти всички наематели бяха над седемдесет. Той обичаше спокойствието и се радваше, че никой от съседите не му се меси в живота.

— Това семейството ти ли е? — попита Аня, като посочи с глава една рамкирана снимка.