Видя обширен салон с висок сводест таван, в дъното с камина, в която догаряха почернели пънове. Цяла стена от прозорци гледаше вероятно към езерото. Лампа светеше на далечна масичка и хвърляше жълтеникав ореол наоколо. Салонът беше обзаведен аскетично с чамови мебели; един диван и няколко кресла бяха подредени с лице към прозорците. При нормални обстоятелства това би било доста уютно местенце, но сега Малоун се чувстваше като в капан. В далечния ъгъл имаше затворена врата, а до нея стоеше Белченко.

— Това ли е изходът — попита Малоун.

Белченко кимна.

— Теб чакам.

Старецът беше застанал наполовина в сянката, напрегнатият му поглед сигнализираше за опасност. Нещо не беше наред. И тогава той видя какво. Белченко беше без пушката си.

— Къде ти е оръжието? — попита той.

— Нямам повече нужда от него.

Думите излизаха тихо и някак забавено от устата му, сякаш си бе глътнал езика. Или може би…

— Да минем от другата страна — каза Малоун.

— Това е невъзможно…

От тъмнината се разнесоха изстрели, Котън се хвърли по корем на пода между канапето и големите прозорци. Още във въздуха погледът му долови движение: човешка фигура изскочи от сенките. Той стреля в тази посока. Фигурата се блъсна в стената, после се свлече на пода. Той се пресегна към масата и я изправи като щит върху едната й страна. И се заслуша.

Тишина, ако не се броеше воят на вятъра отвън. Трима мъже бяха пристигнали с Ярето. И тримата бяха извън строя. Той бавно се изправи на крака, без да сваля оръжието и без да вдига пръст от спусъка. От отсрещния край на салона чу изохкване и тих вик на болка. Котън се затича натам.

Белченко лежеше на пода. Тялото на стареца беше надупчено от куршуми. Явно първите няколко изстрела бяха насочени към него.

— Теб ли чакаше? — наведе се над него Малоун.

— За съжаление — успя да изрече Белченко. — А така… ми се искаше да се махна от тук… Май повече не съм… им нужен. Сигурно сами са… стигнали до истината…

Раните му изглеждаха тежки.

— Не мога да ти помогна — каза Малоун.

— Знам. Върви. Остави ме… да умра в мир…

Дишането на Белченко бе станало плитко и накъсано, задавено от кашлица. Повърна кръв. Това не беше добре. Белият му дроб беше пронизан от куршуми.

— Излъгах те… преди малко. Знам плана на Зорин. Десетилетия наред… търсехме слабите ви места. И накрая открихме едно. Мат… в два хода. Но така и не намерихме повод… да го използваме. Нулевата… поправка. Там е слабото ви място.

Белченко се опита да каже още нещо, но от гърлото му излезе гъргорещ звук. Очите му бяха изпъкнали, по брадичката му се стичаше кръв. Опитваше се да каже нещо важно, но думите не идваха. Оставаха заклещени някъде между езика и предните му зъби, докато очите му се изцъклиха и тялото му се отпусна.

Малоун провери за пулс. Нямаше.

Мат в два хода? Нулева поправка?

Какво ли можеше да значи всичко това?

Нямаше време да мисли по въпроса. Съзнанието му бе превключило на режим оцеляване. Пристъпи към вратата, отвори я полека и видя, че извежда към площадката пред дачата. Преди да си тръгне, отдели няколко секунди да огледа мъжа, когото бе убил. На средна възраст. Зелена камуфлажна униформа. Черен пуловер. Ботуши на краката. И без бронежилетка. Може би бяха очаквали да намерят тук лесни жертви. Претърси джобовете му, но не откри нищо, което да издава самоличността му или тази на неговия работодател.

Дали тия хора бяха военни, както бе казал Белченко?

Той се затича, като се оглеждаше за подозрително движение наоколо. В светлината на включилите се прожектори видя Ярето, паркирано на петнайсетина метра по-нататък. Помисли дали да не претърси труповете за мобилен телефон, но си каза, че не би било разумно. Виждаше оградата, тъмните силуети на дърветата, виждаше и алеята, която водеше надолу по хълма към задигнатия от него камион, и взе решение: Защо да вървя натам и да измръзна по пътя? Автомобилът е тук и ме чака.

Той притича до Ярето, видя ключовете на таблото и се метна на седалката под брезентовия покрив. След кратко колебание двигателят запали.

Малоун следваше виещия се черен път към главното шосе. По средата на разстоянието видя чифт фарове да се движат към него в обратната посока. За миг го заслепиха. Той сви вдясно и избегна насрещния автомобил, който беше същият като неговия, а зад предното стъкло се виждаха две тъмни сенки. Малоун излезе на шосето и сви на юг; каросерията се друсаше бясно от скоростта, двигателят виеше. В огледалото видя, че другата кола направи обратен завой и го последва.

Той зърна човешка фигура, надвесена навън през страничния прозорец. И чу тракане на куршуми.

22