Откровеността му я озадачаваше. Това не беше информация, която държавите с готовност споделят помежду си. Предупреждения за слабата охрана на руските ядрени оръжия се бяха появили още в началото на 90-те. С решение на Конгреса през 1991 г. Съединените щати предложиха съдействие на Русия за премахването на известен брой бойни глави и за въвеждането на по-строга отчетност на наличния ядрен материал. За щастие, до момента никъде по света не се бяха появили руски бомби. С времето шумотевицата около тази опасност позатихна и куфарните бомби навлязоха в сферата на телевизионните трилъри. Никой не ги бе виждал в реалния живот. А сега този човек й казваше, че съществуват 250 броя.

— Нашето контраразузнаване положи големи усилия да омаловажи опасността и да дискредитира медийните разследвания за проблемите с контрола — продължи той.

— Не си губите времето — каза Стефани. — Винаги с нещо ще ме изненадате.

— Бих могъл да кажа същото и за вас.

— И какво общо има това с Вадим Белченко?

— Осемдесет и четири от тези РА-сто и петнайсет се водят безследно изчезнали.

Това беше стряскаща новина, но тя запази самообладание и каза само:

— И ти ми го съобщаваш просто така?

— В тази ситуация има нещо добро и нещо лошо. Доброто е, че всичките тези оръжия са скрити и само шепа хора знаят къде са. Лошото е, че един от тях е Вадим Белченко.

— Смяташ, че Александър Зорин иска да намери една от тези бомби?

— Напълно е възможно.

Още откакто Осин й се бе обадил за пръв път, Стефани знаеше, че нещо не е наред. С второто си обаждане той я бе уведомил, че в Съединените щати се намирала някаква жена, която си струвало да наблюдават.

— А нещо повече за Аня Петрова?

— Както вече ти казах, тя е любовница на Зорин. Около двайсет и пет години по-млада от него, преминала полицейско обучение, споделя жаждата му за мъст. Едва ли я е пратил тук случайно. Надявам се да установите причината. Една РА-сто и петнайсет — продължи Осин — е разработена да издържи десетилетия, стига да е свързана с източник на захранване. В случай на прекъсване на захранването има предвидена аварийна батерия. Ако батерията започне да се изтощава, устройството има предавател, който изпраща кодиран сигнал по спътник до най-близкото руско посолство или консулска служба.

— И засечен ли е досега подобен сигнал?

— Не един. Седемдесет и девет. Но не беше предприето нищо.

— Което означава, че са останали без ток и следователно са безвредни.

— Именно. Но остават още пет. От тях до момента не е получаван сигнал.

— Възможно ли е още да имат захранване? — Тя помълча и добави: — След цели двайсет и пет години?

— Очевидно Зорин мисли така.

— Вървете да си ги приберете.

— Не знаем къде да търсим. Всякаква документация за тях е изчезнала. Според нас Вадим Белченко е прочистил архива.

— Нещо като застраховка живот?

— За жалост, Зорин може би е открил какво знае Белченко.

Което обясняваше защо откриването на стареца не търпеше отлагане.

Телефонът й извибрира. При нормални обстоятелства тя не би му обърнала внимание, но понеже всеки момент можеше да й позвънят от Белия дом, погледна дисплея. Люк Даниълс.

— Това позвъняване може да има връзка с разговора ни.

— Моля те, отговори.

Тя прие обаждането и изслуша обясненията на Люк за случилото се във Вирджиния, които завършиха с изречението:

— Предполагам, знаеш какво върша, затова реших да позвъня на теб вместо на чичо ми.

— Къде си сега?

— Повиках аварийната служба и те издърпаха мустанга до един паркинг малко встрани от шосе шейсет и шест.

Люк й даде координатите.

— Тази къща — добави той — си струва да се поогледа. Не бих желал да стои дълго време разбита.

— Изчакай секунда.

После се обърна към Осин. Досега той се бе държал откровено с нея, а тя не разполагаше с хора, при това не искаше Брус Личфилд да й се бърка в работата. Затова нямаше избор.

— Нужна ми е помощта ти. Трябва да отидем до Вирджиния. Има връзка с Аня Петрова.

— Кажи ми къде и шофьорът ми ще ни закара.

12

Малоун не бе имал намерение да се среща със Зорин. Това би било връх на глупостта. Затова той подмина необичайно изглеждащото съоръжение на върха на скалистия хълм и продължи още двайсет и пет километра на север, към дачата. Двулентовият път, ограден от двете страни с преспи сняг, вървеше успоредно на езерния бряг, но до момента той не бе срещнал нито една кола в обратната посока, което го накара още веднъж да се запита какво ли иска от него въпросният Зорин. Най-вероятно единственото, което би открил в обсерваторията, щяха да са още неприятности.