— Начало, среда. И после край — каза Белченко. — И когато тези три елемента се съберат в едно цялостно повествование, то носи удовлетворение на слушателя. Началото го знаем, после имаше една дълго проточила се среда. А сега, господин Малоун, идва време да чуем и края на историята.

Нещо не беше наред. Тъкмо се бе поздравил, че е постъпил мъдро, избягвайки Зорин и идвайки направо тук, и Малоун започна да подозира, че ходът му е бил очакван. С лявата си ръка старецът продължаваше да стиска пурата, но с дясната бръкна зад пейката и изведнъж в нея се появи пистолет.

— Не си въобразявайте, че не ви виждам достатъчно добре, за да ви застрелям.

Коженото одеяло, с което бе закрита вратата, се размърда. Малоун се извърна и видя двама мъже, облечени в зимни униформи, и двамата въоръжени с автоматични пушки.

— И за какво ви е притрябвало да ме убивате?

— Защото Зорин каза за нищо на света да не ви оставям да си тръгнете жив от тук.

13

Касиопея се размърда на задната седалка на френския изтребител. От имението й хеликоптерът я бе отнесъл до близката военновъздушна база, където я очакваше боен реактивен самолет. В момента се движеха с над две хиляди километра в час на височина около осем километра.

Тя мразеше височини. Горе на скелето се бе чувствала достатъчно зле, но летенето със самолет беше необходимото зло, с което отдавна се бе примирила. И сега търпеше, пристегната в летателен гащеризон, който не й беше по мярка, и натъпкана в тази тясна седалка, без да може да помръдне ръка или крак. Вече бяха презаредили веднъж във въздуха с гориво от самолета цистерна, който ги бе пресрещнал по средата на пътя им. Тя никога не бе наблюдавала на живо как става това и беше впечатлена. Освен това сложната въздушна маневра бе разсеяла за известно време вниманието й от неприятния факт, че се намира на километри над твърда земя.

Цялото пътуване от Франция до Сибир щеше да отнеме малко над четири часа. Светът наистина ставаше все по-малък. Стефани беше права — тя все още обичаше Котън. Бяха се срещнали в някакво шато преди години. Запознал ги бе техен общ приятел, Хенрик Торвалдсен.

Още когато реши да прекъсне всякакви контакти с Котън, тя вече знаеше, че това няма да трае вечно. В негово присъствие се чувстваше уверена в себе си, той я смяташе за равна, уважаваше я като човек. Вярно, понякога се държеше и гадно, но пък и тя не беше ангел. Това е истинската връзка — непрестанен компромис.

Стефани й бе обещала, че ще я държи в течение, ако изникне нещо ново. Беше й разказала и за дачата в Чаяние. Надежда. Интересно име, но подхождащо на изгнаниците, основали това място.

Когато комунизмът рухна, Касиопея беше петнайсетгодишна и живееше в имението на родителите си в Испания. През целия си живот баща й бе останал аполитичен, но тя още помнеше радостта, която го бе обзела при разпада на СССР. Както и думите му — цитат от американеца Томас Джеферсън: „Едно правителство, достатъчно силно, за да ти даде всичко, което искаш, е достатъчно силно, за да ти отнеме всичко, което имаш“.

Тя никога не забрави тези думи.

Целия си съзнателен живот бе прекарала без страховете на Студената война. Сега заплахите и терорът идваха от други места, а Изтокът и Западът търсеха общ език, защото тези нови врагове не правеха разлика между руснаци и американци.

В какво ли се бе замесил Котън?

„Наех го, за да хвърли поглед на място.“

Това й бе казала Стефани по телефона. Значи Котън беше станал наемник. Може би това беше неговият начин да забрави случилото се. Тя се бе захванала с бизнес, после със замъка, но и двете не й бяха помогнали особено. Няколко пъти в живота си бе казвала, че е влюбена. Но сега знаеше, че само една-единствена от тези връзки бе означавала нещо за нея.

Дали Котън беше ранен? Или мъртъв? Молеше се да не е нито едното, нито другото, като подканваше мислено самолета да лети по-бързо.

— Колко време остава? — попита тя на френски пилота.

— Няма и два часа. Движим се по разписание.

Спомените я върнаха към първия разговор, който бе провела с Котън. В нейното имение един юнски следобед. Преди това срещите им бяха кратки и съпроводени със словесни престрелки; тя беше натоварена да го пази, а той се опитваше да разбере коя е. Но въпросния ден тя го бе последвала навън под яркото следобедно слънце и двамата бяха минали заедно под тунела от дървета по алеята, водеща към строежа.

— Когато приключа — каза тя, — един замък от тринайсети век ще се извисява тук във вида, в който е изглеждал преди осемстотин години.

— Сериозно начинание — отвърна той.

— Това ме кара да се чувствам жива.