Продължиха разходката си и през широка дървена порта влязоха в строежа и се насочиха към преустроения хамбар с каменни стени, който служеше като офис и информация за посетители. Във въздуха се носеше миризма на прах, коне и строителни отпадъци; около стотина туристи се мотаеха наоколо.

— Основите са положени изцяло, в момента се изгражда западната отбранителна стена — каза тя. — Всеки момент ще започнем ъгловите кули и вътрешните сгради.

После го поведе напред, през строителната площадка и нагоре по склона, до една издадена над пропастта скала, от която се виждаше всичко.

— Идвам често тук да наблюдавам процеса. Сто и двайсет мъже и жени работят за мен.

— Много хора.

— Ако това е цената за възкресяване на историята, струва си.

— Прякорът ти е Ingénieur. Така ли ти викат, Инженера?

Тя се усмихна.

— Работниците на строежа го измислиха. Аз сама проектирах цялото съоръжение.

— Знаеш ли, в известен смисъл си доста арогантна. Но от друга страна, можеш да бъдеш и твърде интересна.

Тя не се засегна от констатацията му, която си беше самата истина, а попита:

— Бил си на държавна служба, а сега си пенсионер, така ли?

— Човек като мен никога не се пенсионира напълно. Просто гледа по-рядко да се излага на куршумите.

— И какво? Помагаш на Стефани Нел просто така, по приятелска линия?

— Шокиращо, нали?

— Ни най-малко. Всъщност напълно в унисон с твоята личност.

— Какво знаеш за моята личност?

— Научих доста неща за теб. Имам приятели с доскорошната ти професия. Всички имат високо мнение за теб.

— Радвам се да чуя, че са ме запомнили.

— А ти знаеш ли нещо за мен? — запита тя.

— Само съкратената версия.

— Аз имам много особености.

Което си бе самата истина, а най-неприятната й особеност беше неспособността да изразява чувствата си. Котън страдаше от същия недостатък, което допълнително обясняваше сегашната им раздяла. Двамата се обичаха силно и страстно, но никой не искаше да си го признае. Само веднъж, високо в планините на Китай, след поредното премеждие и двамата събраха куража да разкрият какво чувстват един към друг.

— Край на игрите — обяви тя.

Той кимна и взе ръцете й в своите.

— Котън…

Той докосна с пръст устните й и прошепна:

— Аз също.

После се наведе и я целуна.

Тя си спомняше този момент, когато се разбраха почти без думи. Да, обичаше Котън. Последният месец от живота й не бе оставил никакво съмнение в това.

Касиопея се надяваше с цялото си сърце да не е твърде късно.

14

Люк стоеше облегнат на мустанга си и следеше с поглед черния кадилак, който в този момент преминаваше през вдигнатата бариера на паркинга. Току-що отново бе погледнал часовника си — показваше малко след 5 сутринта. Утрото беше мразовито, но той кипеше отвътре. Шофьорът от аварийната служба бе поклатил мрачно глава при вида на колата му, преди да я вдигне върху платформата на камиона си и да я докара тук.

Кадилакът спря и от едната страна слезе Стефани Нел, а от другата — мъж с тъмно палто.

— Кофти нощ, а? — попита тя.

Мустангът беше обърнат с десните си врати към нея и по тях личаха следите от среднощните му преживелици.

— Аня Петрова — каза непознатият — е доста опасна. Завършила е полицейска школа и няколко години е работила като полицай.

— А вие кой сте?

Мъжът се представи като Николай Осин, а Стефани допълни:

— Шеф на тукашното бюро на СВР.