Читаем XIV колония полностью

Зорин беше с палто, ръкавици, ботуши и кожена ушанка. Отдолу имаше дебел вълнен пуловер с висока яка и шал. Зимата винаги му напомняше за детството в Централна Русия. Родителите му не бяха от елита, което би му осигурило пожизнени привилегии. Никакви луксозни жилища, дачи за през лятото, никакъв достъп до вносни стоки и качествени услуги. Баща му беше дървосекач, майка му — колхозничка. Най-малкият от трима братя, той достигна първата повратна точка в живота си на шестнайсет, когато един работник от фабриката му даде някаква партийна литература. Тогава за пръв път научи за Ленин, за съветската власт и от този момент повярва в комунистическата утопия. Когато беше малък, баща му живееше в друг град и редките му посещения у дома се превръщаха в паметни събития. Разказваше му за Великата отечествена война, за войнишкия живот, как бе преживял Сталинград — нещо, с което малцина можеха да се похвалят. Някога си бе мечтал да отиде на война заедно с баща си, да се бият рамо до рамо с врага, но това така и не се бе случило.

Родителите му винаги бяха възлагали големи надежди на най-малкия си син. Искаха да израсне образован за разлика от двамата си братя, които бяха принудени от млади да почнат работа. „Аз ще ти дам образование. А какво ще правиш с него, си е твоя работа.“ При всичките си недостатъци баща му бе спазил дадената дума. Още в подготвителното училище към университета той бе привлякъл вниманието на Партията. Бе станал част от номенклатурата, спечелвайки доверието на властта. След което бе прекарал седем години във Военната академия, бе изучавал марксизъм, ленинизъм, история на КПСС, философия и политикономия. От необуздан, импулсивен, донякъде арогантен младеж се бе превърнал в мъдър, търпелив и решителен млад мъж. Както бе казал самият Ленин: „Дайте ни детето си за осем години и от него ще израсне болшевик за вечни времена“.

В последния курс на академията един полковник от ГРУ го насочи към военното разузнаване. Той издържа с успех приемните изпити и бе приет в Червенознаменния институт на КГБ в Москва — нещо средно между военен лагер, университет и школа по шпионаж. Само триста курсисти минаваха бариерата всяка година. Дипломирането от този институт откриваше пътя към кариера във външното разузнаване с възможности за дипломатически назначения. В института научи за Запада и овладя до съвършенство английски език. Занимаваха ги с банково дело, кредитни карти, ипотечни заеми, данъчно облагане — все неща, които не съществуваха по онова време в СССР, но бяха жизненоважни за всеки, който искаше да живее навън. Освен това ги обучаваха да оказват първа помощ, да обследват непознат терен, да се ориентират по слънцето и звездите. Имаха и отделен час по средства за защита при ядрена, химическа и биологическа атака. А също и скокове с парашут, гмуркане с акваланг, пилотиране на различни видове летателни апарати. Там за пръв път в живота си Зорин подкара автомобил и научи правилата за уличното движение, понеже тогава малко хора притежаваха собствена кола.

Повечето курсисти така и не стигаха до дипломиране; разпределяха ги в контраразузнаването да ловят шпиони в родината. Но той завърши с отличен успех, бе произведен в лейтенант и зачислен към отдела за Северна Америка. Като допълнителна награда му дадоха квартира близо до Кремъл с отделна баня — ясен знак за високите надежди, които началниците му възлагаха. След три години получи и първото си задгранично назначение — отначало в Западна Европа, а после и в Северна Америка. И докато много от колегите му се поддаваха на съблазните на Запада, той устоя и остана верен на социалистическата си родина.

Министерство на страха. Така мнозина навремето наричаха КГБ. Неговите двайсет управления обхващаха всяка точка на света, но нищо от това вече нямаше значение на 26 декември 1991 г., когато с Декларация №142-Н бе призната независимостта на дванайсетте съюзни републики и възвестен краят на Съветския съюз. Със същата декларация Михаил Горбачов обяви поста генерален секретар на КПСС за несъществуващ и връчи цялата власт на новия руски президент Борис Елцин.

Само при мисълта за Елцин Зорин усещаше как стомахът му се преобръща.

Пияница, некадърник и корумпиран до мозъка на костите, заобикалящ се с хора, които разграбваха националното богатство, за да станат милиардери. В съветската система поне имаше ред, докато в новата Руска федерация нямаше нищо такова. Поръчковите убийства се бяха превърнали в доходен бизнес. Всичко по-ценно се владееше от мафията, включително банките и много от най-големите предприятия. Първата социалистическа държава в света бе управлявана от престъпници. Авторитарна, но без авторитет. Два неуспешни бунта — единият през 91-ва, другият през 93-та, успяха единствено да отвратят завинаги хората от комунизма.

Той още си спомняше онази декемврийска нощ, когато съветското знаме бе спуснато за последен път от кремълския пилон и заменено с руския трикольор.

С което Студената война приключи.

И започна ужасът.