Читаем Стая за гости полностью

Започвай да търкаш и не спирай, докато вече нищо не мога да помириша.

Опитваш да не се тревожиш, защото тревогите препречват пътя към оцеляването.

И преди те е оставял. Обаче не и така. След девет месеца през първата година мъжът, който те държи в бараката, ти каза, че заминава някъде. Донесе ти кофата, кутия с блокчета гранола и стек с малки бутилки вода.

— Налага се да замина — рече.

Не искам. Не трябва. Налага се.

— Ти — рече — нищо няма да правиш. Няма да мърдаш. Няма да крещиш. Знам, че няма.

Стисна те за раменете. Ти изпита желание да обвиеш ръце около неговите. Да се вкопчиш в него, съвсем мъничко. Ти си Рейчъл. Той те намери. Всичко, което знаеш, е онова, на което той те научи. Всичко, което имаш, е онова, което той ти дава.

Той те разтърси. А ти позволи на сътресението да те разлюлее.

— Ако опиташ нещо — каза, — ще разбера. И няма да е добре за теб. Разбираш ли?

Ти кимна. Дотогава вече се беше научила как да кимаш така, че да ти повярва.

Нямаше го три дни и като се върна, беше най-щастливият мъж на света. С енергична походка, сякаш статично електричество бръмчеше в крайниците му. Вдишваше дълбоко и ненаситно, като че ли въздухът никога не му се беше струвал толкова сладък.

Това не беше мъжът, когото познаваше. Мъж със задължения и отговорности.

Направи онова, което беше дошъл да ти стори. Изпълнен с енергия. Малко див.

А после ти каза. Не беше многословен. Само, че тя се е съгласила. Че била съвършена. Че нищо не подозирала, докато не станало твърде късно.

Случи се отново. Точно преди последния Ден на благодарността. Разбра, защото ти донесе остатъци от празничната трапеза. Всяка година го прави. Не знаеш дали е наясно, че следиш времето. Подозираш, че не е помислил за това.

Това са общо две. Две, които е убил, докато теб те е оставил жива. Две, добавени към правилото, докато ти оставаш изключението.

Всеки път, преди да те остави, той се подготвяше. Този път нищо не ти даде. Дали не те е забравил? Дали не е открил друг проект, на който да се посвети?

Без посещенията му е трудно да следиш дните. Мислиш, че надува клаксона на пикапа, когато тръгва сутрин и когато се прибира вечер, но не можеш да си сигурна. Тялото ти ти казва кога да спиш и кога да се събудиш. Притиснала длани към стената, опитваш да усетиш топлината на слънцето и нощния студ. Според предположенията ти един ден отлита, после и друг.

Към края на може би втория ден в устата си сякаш имаш шкурка. Около мозъка ти прелитат прилепи. Смучеш пръстите си, за да получиш слюнка, ближеш стената на бараката, търсейки конденз, всичко, за да задоволиш жаждата. Скоро си само тяло, череп, гръбнак, таз и крака, проснати върху дървения под, кожата ти е лепкава, дишането ти е затруднено.

Може би е надценил издръжливостта ти. Може би ще те убие, без да го иска. Ще се върне, ще отвори бараката и ще те открие изстинала, без да реагираш, както поначало е трябвало да бъдеш.

В деня, който мислиш, че е третият, катинарът издрънчава. Той е силует на рамката на вратата, с кофа в едната ръка и бутилка в другата. Трябва да седнеш, да сграбчиш водата, да отвориш капачката и да пиеш, да пиеш, да пиеш, докато светът не застане отново на фокус. Но не можеш. Той трябва да дойде при теб, да клекне до теб, да нагласи гърлото на бутилката към устните ти.

Преглъщаш. Избърсваш устните си с опакото на ръката си. Той не прилича на себе си. През повечето дни е мъж, който полага грижи за външността си. Резки от самобръсначка се виждат по скулите и по шията му. Косата му мирише на лимонова трева. Зъбите му са бели, венците му са здрави. Никога не си го виждала да го прави, но знаеш, че старателно ги почиства с конец всяка сутрин или всяка вечер, изплаква се с вода за уста за завършек. Но тази вечер изглежда неугледен. Брадата му не е избръсната. Погледът му е нефокусиран и се стрелка от единия край на бараката към другия.

— Храна?

Гласът ти е дрезгав. Той поклаща глава.

— Още е будна. Събира си багажа.

Предполагаш, че има предвид дъщеря си.

— Значи няма нищо? Съвсем нищо?

Насилваш си късмета, знаеш го, но са минали три дни и без жаждата, от която тялото ти се вцепенява, я усещаш — празнотата на глада под гръдния кош, болката в гърба, хилядите тревожни звънчета, насочващи към потрошените ти части.

Вдига ръце.

— Какво? Да не мислиш, че мога просто да стопля замразена храна на микровълновата и да си изляза, без да ми зададе въпроси?

Храната, която ти носи, винаги е част от нещо цяло. Порция лазаня, купа задушено, средно квадратче от огретен. Храна, която може да изчезне незабелязано. Много по-дискретно от парче пица, цял чийзбургер, кълка печено пиле. През цялото това време готви мащабно, скътва порции от ястията си и ти ги носи. Това е един от начините, които е открил, за да те опази в тайна.