Клеманс Мишалон

 Стая за гости

1. Жената в бараката

Предпочиташ да мислиш, че всяка жена си има един такъв и че просто се е случило този да е твоят.

Така е по-лесно. Ако никой не е свободен. В света ти няма място за онези, които са още навън. Няма любов към вятъра в косите им, няма търпение за слънце по кожата им.

Той идва през нощта. Отключва вратата. Влачи ботушите си през пътека от мъртви листа. Затваря вратата след себе си, плъзга резето на мястото му.

Този мъж: млад, силен, спретнат. Сещаш се за деня, когато го срещна, за онзи кратък миг, преди да разкрие истинската си същност, и ето какво виждаш: мъж, който познава съседите си. Който винаги изкарва боклука навреме. Който е в родилната зала в деня, когато се ражда детето му, сигурна закрила срещу злините в света. Майките го виждат на опашката в супермаркета и тикат бебетата си в ръцете му: Ще я подържиш ли за минутка, забравих да взема адаптирано мляко, веднага се връщам.

А сега е тук. Сега е твой.

Има си ред, по който трябва да действаш.

Оглежда те, сякаш оценява наличностите. Тук си. С две ръце, два крака, тяло и глава.

Следва въздишката. Отпускането на мускулите по гърба му, докато се вмества в твоя споделен миг. Привежда се, за да оправи печката или вентилатора в зависимост от сезона.

Протягаш ръце и получаваш пластмасова кутия с храна. Пара се издига от лазанята, овчарския пай, спагетите с риба тон или каквото още би могло да бъде. Храната, нетърпимо гореща, оставя мехурчета по небцето ти.

Подава ти вода. Никога в чаша. Винаги в манерка. Нищо, което би могло да бъде счупено и заострено. Студената течност сякаш изпраща електрически заряд през зъбите ти. Но пиеш, защото сега е времето за пиене. След това в устата ти остава метален вкус.

Подава ти кофата и вършиш каквото ти се налага. Твърде отдавна си спряла да изпитваш срам.

Взима отпадъците ти и те оставя за около минута. Чуваш го точно отвън, тропането на ботушите му по земята, шуртенето на маркуча. Когато се връща, кофата е чиста, пълна със сапунена вода.

Гледа те, докато се миеш. По отношение на йерархията на тялото ти ти си наемателката, а той е хазяинът. Подава ти принадлежностите ти: калъп сапун, пластмасов гребен, четка за зъби и малка тубичка с паста. Веднъж в месеца и шампоан против въшки. Тялото ти: винаги готово да създаде неприятности, а той ги държи настрани. На всеки три седмици вади нокторезачка от задния си джоб. Изчаква, докато се приведеш в приличен вид, след което си я взема обратно. Винаги я взима. От години го правиш.

Отново си обличаш дрехите. Струва ти се безсмислено предвид онова, което ще последва, но той така е решил. Не върши работа, мислиш си, ако го правиш сама. Той трябва да е онзи, който ще свали ципа, ще разкопчае копчетата, ще смъкне пластовете един по един.

Географията на плътта му: нещата, които не си искала да научиш, но все пак си ги научила. Бенка на рамото му. Ивица косми по корема му. Ръцете му: захвата на пръстите му. Горещият натиск на дланта му върху шията ти.

И през цялото време никога не те гледа. Не става въпрос за теб. Става въпрос за всички жени и всички момичета. Става въпрос за него и за всичко онова, което бълбука в главата му.

Когато приключи, никога не се задържа. Той е светски човек, с отговорности, които го зоват. Семейство, домакинство, което да върти. Домашно за проверяване. Филми за гледане. Съпруга, която да прави щастлива, и дъщеря, която да прегръща. В списъка му със задачи има неща, далеч по-важни от теб и жалкото ти съществуване, и всички трябва да бъдат отметнати.

Освен тази вечер.

Тази вечер всичко се променя.

Тази вечер виждаш този мъж — този много внимателен мъж, чиито действия са винаги премерени — да нарушава собствените си правила.

Надига се, подпрял длани върху дървения под. В пръстите му по чудо няма забити трески. Затяга катарамата под пъпа си, металът се притиска към стегнатата кожа на стомаха му.

— Слушай — изрича.

Нещо се изостря, самата ти същност застава нащрек.

— Тук си твърде отдавна.

Оглеждаш лицето му. Нищо. Той е мъж, който се скъпи на думите, изражението му е неразгадаемо.

— Какво имаш предвид? — питаш.

Облича якето си и дърпа ципа до брадичката си.

— Трябва да се преместя — казва.

Отново се налага да попиташ.

— Какво?

В основата на челото му пулсира вена. Сигурно си го ядосала.

— В нова къща.

— Защо?

Намръщва се. Отваря уста, сякаш за да каже нещо, после премисля.

Не и тази вечер.

Стараеш се погледът му да улови твоя, когато си тръгва. Искаш да попие объркването ти, всички въпроси, останали незададени. Искаш да изпита задоволство, че те е оставил несигурна.