В онази вечер помагах, както правят децата на собствениците на ресторанти. Когато отидох да допълня купата с ментови бонбони на масичката на хостесата, заварих Ейдън Томас в салона. Ровеше в джобовете на палтото си, както правят клиентите в края на вечерята, с надеждата да намерят портфейлите си, телефоните си и ключовете за колата. Смехът на баща ми се дочу чак от кухнята. Моят баща, страхотен шеф със страховит нрав, чийто перфекционизъм толкова често се сриваше до гняв. Успокоен. Наслаждаващ се на рядък момент на отдих в ресторанта, който беше изградил. Толкова щастлив, колкото изобщо би могъл да бъде.

— Благодаря ти за това.

Ейдън Томас ме погледна, сякаш едва сега бе забелязал присъствието ми. Искаше ми се да уловя думите си, все още висящи във въздуха между нас, и да ги погълна. Когато си момиче, още в ранна възраст се научаваш да мразиш тембъра на гласа си.

Зачаках да ми кимне разсеяно и бързо да иде в кухнята, за да ми се подиграе, както правеха повечето възрастни. Но Ейдън Томас не беше като другите възрастни. Не беше като никой друг.

Ейдън Томас се усмихна. Намигна ми. И изрече с нисък и тежък глас, който отекна някъде дълбоко в мен, в част от тялото ми, която до онзи момент не знаех, че съществува.

— Няма защо.

Беше нищо и всичко едновременно. Беше обикновена учтивост и безкрайна доброта. Светъл ореол, спуснал се върху невидимо момиче, измъкнал я от сенките, позволил ѝ да бъде забелязана.

Нещото, от което най-много се нуждаех. Нещо, което дори не ми беше хрумвало да искам.

Сега гледам как Ейдън Томас е замръзнал, докато отпива и ме наблюдава над чашата си. Вече не съм скритото момиче, очакващо мъжете да я озарят със светлина. Аз съм жена, която току-що е застанала насред ореола, който сама е създала.

Пресяга се. Нещо се променя. Смущение в света, сблъсък на тектонични плочи на километри под река Хъдсън. Пръстите му докосват моите, палецът му минава през китката ми, а сърцето ми — сърцето ми дори не бие в този момент, него просто го няма, няма, няма, няма, няма, не може да се справи.

— Благодаря — изрича. — Това беше много… Благодаря ти. — Леко стискане, неразгадаем и безценен заряд прескача от него към мен.

Пуска ръката ми, накланя глава, за да допие питието си. Шията му, цялото му стегнато мускулесто тяло излъчва спокойна увереност.

— Колко ти дължа?

Взимам празната чаша и я изплаквам зад бара. Старая се ръцете ми да са заети, за да не види, че треперят.

— Знаеш ли какво? Не се тревожи. От заведението е.

Вади портфейла си.

— Хайде де.

— Всичко е наред. Наистина. Можеш да…

Можеш скоро да ме черпиш с едно и ще сме квит, бих казала, ако съпругата му не беше починала толкова скоро. Вместо това разгъвам чиста кърпа и започвам да подсушавам чашата му.

— Другия път.

Усмихва се и връща портфейла в джоба си, след това се изправя, за да си облече анорака. Обръщам се, за да поставя чашата на лавицата зад гърба си. Ръката ми застива по средата. Да, паникьосана съм и лицето ми гори, но нещо току-що се случи. Опитах си късмета и се получи. Заговорих го и не последва бедствие.

Може да се осмеля само още мъничко.

Обръщам се и се навеждам над плота, преструвам се, че затягам капака на буркана с мариновани лукчета.

— Къде ще отидеш сега? — питам, сякаш непринуденият разговор е нещо съвсем нормално за нас двамата.

Ейдън Томас вдига ципа на анорака си, нахлупва си ушанката и взема сака си. Той се намества до бедрото му с металическо изщракване.

— Някъде, където ще мога малко да помисля.

5. Жената в бараката

Чакаш вечерята, пръските хладка вода. Каквото и да е. Дори звука от ципа, който се отваря и затваря.

Той не се появява.

Представяш си бараката, скрита сред дърветата. Вече би трябвало да е есен. Той взе вентилатора и донесе печката преди няколко седмици. Затваряш очи. Какво си спомняш за това време от годината: къси дни, слънцето залязва в шест. Голи клони на фона на променящото се небе. Какво си представяш: в далечината, скрита от теб, неговата къща. Жълтите квадрати светлина на прозорците, оранжеви листа, разпръснати из двора. Може би горещ чай. Може би понички с ябълков сайдер.

В далечината мъркането на пикапа му. Той е тук, в имота. Живее си живота. Грижи се за потребностите си. Не и за твоите. Чакаш и чакаш, а той още не идва.

Опитваш се да медитираш, за да прогониш глада. Прелистваш книгите, които ти е донесъл в бараката без определен ред. „То“ на Стивън Кинг. Оръфано томче „Едно дърво расте в Бруклин“. „Обича музиката, обича да танцува“ от Мери Хигинс Кларк. Книгите бяха втора ръка. Страници с подгънати краища, бележки в полетата. Един ден, преди много време, го запита дали са негови. Той поклати глава. Още трофеи, помисли си. Неща, които е взел от онези, които са нямали твоя късмет.

Приклякаш в ъгъла на бараката. След като го няма да ти донесе кофата, нямаш друг избор. Ще се вбеси, ако се върне. Ще сбърчи нос, ще метне шише белина към теб.