Читаем Стая за гости полностью

Правя всичко възможно походката ми да е нормална. Зад люлеещите се врати Ник се е привел над четири чинии от тазвечерния специалитет: панирани свински пържоли с картофено пюре със сирене и сос от бекон и зелен лук. „Простичко, но ароматно — обясни той. — На хората им се ще да знаят какво имат в чинията си, но не идват тук да ядат неща, които могат да си приготвят и вкъщи.“ Сякаш идеята е негова, а не е онова, което баща ми започна да ми набива в главата още преди да проходя. „Истинска храна на добри цени — обичаше да казва баща ми. — Не искаме да обслужваме само нюйоркчаните. Идват през уикендите, но местните са тези, дето ни издържат през седмицата. Тук сме най-вече заради тях.“

Ерик ме подминава на излизане от кухнята, балансира три чинии в лявата си ръка. През люлеещата се врата вижда Ейдън на бара. Спира и се обръща, за да ми се усмихне леко. Правя се, че не забелязвам, и отивам към килера с провизии.

— Има ли още от онзи чай от бъз, който правихме по обяд?

Мълчание. Всички или работят, или ме пренебрегват. Йоанда, третият мускетар от триото ми с Ерик, ще знае, но тя е в салона и сигурно рецитира предимствата и недостатъците на гевюрцтраминера спрямо ризлинга. Продължавам да се оглеждам, докато не съзирам каната зад буркана с дресинг. Останало е около чаша.

Идеално.

Излизам бързо. Ейдън чака с ръце на бара. За разлика от повечето от нас, не хваща телефона си в мига, в който остане сам. Знае как да бъде сам, как да се потопи в момента, за да открие спокойствие, а може би и утеха.

— Извинявам се за забавянето.

Докато ме гледа, пускам захарна бучка в чашата. Резен портокал, няколко капки битер. Добавям кубче лед, после чая и разбърквам. С лъжица — нищо не съсипва по-безвъзвратно стила на бармана от силиконовите ръкавици — вадя коктейлна черешка от големия буркан.

— Voilá.

Усмихва се на преувеличения ми френски акцент. Топлина изпълва стомаха ми. Побутвам чашата към него. Надига я към лицето си, подушва я. Озарява ме заслепяващата очевидност, че нямам никаква представа какво обича да пие този мъж освен черешовата кола.

— Какво пия? — пита ме.

— Върджин „Олд фешънд“.1

Ухилва се.

— Старомодна и девица? Предполагам, че има логика.

Под кожата на бузите ми се просмуква топлина. Незабавно ми се иска да се отрека от тялото си, лицето ми се изчервява само от допускането за секс, дланите ми оставят влажни следи на плота.

Той отпива и ми спестява усилията да мисля остроумен отговор, примлясва с устни и оставя чашата си.

— Хубаво е.

Краката ми за миг се подгъват. Надявам се, че не може да види как раменете ми, лицето ми, пръстите ми, всеки мускул в тялото ми се отпуска от облекчение.

— Радвам се, че ти харесва.

Нечии нокти почукват в лявата страна на бара. Кора. Иска „Водка Мартини“ и „Белини“. Пълня чаша за мартини с лед и се обръщам, за да потърся отворена бутилка шампанско.

Ейдън Томас разклаща леденото кубче на дъното на питието си. Отпива бързо и отново разклаща. Ето го този красив мъж, направил толкова много за градчето ни. Който изгуби съпругата си преди месец. Седи в бара ми, сам, макар че не пие. Мисля си, че ако в центъра на живота му зее бездна, тогава може би поддържането на този навик му носи някакъв вид утеха. Мисля си, че това — споделеното ни мълчание, мълчаливата ни рутина — означава нещо и за него.

Всеки в града има история за Ейдън Томас. Ако си хлапе, ти е спасил задника само няколко мига преди коледния парад. Появил се е, когато си имал нужда от него, с колан с инструменти на кръста, за да поправи паянтовата ти шейна, да изправи еленовите ти рога.

Преди две години, когато се разрази онази ужасна буря и падна дървото върху къщата на стария господин Макмилън, Ейдън дойде с колата и включи генератор, докато оправи електрическите жици. Всеки уикенд през следващия месец се връщаше, за да поправи покрива. Господин Макмилън опита да му плати, но Ейдън не би взел парите.

Историята на семейството ми с Ейдън Томас се случи, когато бях на тринайсет. Баща ми беше в разгара на вечерните резервации, когато хладилникът се повреди. Забравила съм подробностите, а може би никога не съм си давала труда да ги науча. Винаги беше едно и също — развален мотор, късо съединение. Баща ми пощуря, докато опитваше да измисли как да се оправи, като в същото време се справя и с кухнята. Любезен мъж, който вечеряше със съпругата си, дочу и предложи помощта си. Баща ми се поколеба. И тогава в един рядък миг, в който си казал: „Какво по дяволите“, заведе мъжа в кухнята си. Ейдън Томас прекара по-голямата част от вечерта на колене, учтиво искаше инструменти и успокояваше измъчения персонал.

Когато поправката приключи, хладилникът вече охлаждаше. А баща ми започна да се съвзема. В кухнята предложи на Ейдън Томас и на съпругата му по чаша крушово бренди. И двамата отказаха: той не пиел, а тя тъкмо била забременяла.