Читаем Стая за гости полностью

Точно когато си помисляш, че гърдите ти започват да се отпускат, от гърлото ти излиза хриптене. Или може би ушите ти свирят? Вдишваш през носа. Издишваш през устата. Ръцете горе. Погледът ти е върху пистолета.

— Ще има ли проблем… ако спя на пода?

Той надига вежда.

— Просто… матракът… Много различно е от бараката. Знам, че е глупаво. Съжалявам. Много съжалявам. Но дали ще може? Това нищо няма да промени. Кълна се.

Въздиша. Почесва се по слепоочието с дулото на пистолета. Дали това означава, че предпазителят е спуснат? Или е толкова уверен в уменията си?

Най-сетне свива рамене.

— Настанявай се.

Смъкваш се от матрака. С бавните деликатни жестове на експерт сапьор лягаш на пода. Един възел се развързва в гърдите ти. Това ти е познато. Това е като бараката. Знаеш как да оцеляваш в бараката. Можеш да се научиш да правиш същото и тук.

Той кляка до теб и сграбчва закопчаната ти с белезниците китка. Изпъва ръката ти над главата ти, подпъхва другия край на белезниците между две железни извивки в долния край на рамката на леглото. Обелват се люспи боя, докато върти механизма наляво и надясно, за да го изпробва. Когато се уверява, че няма да можеш да се въртиш свободно, се изправя.

— Ако чуя нещо — каквото и да е, — няма да съм доволен. Разбираш ли?

Кимаш, доколкото ти е възможно с глава на пода.

— Стаята ми е от другата страна на коридора. Ако опиташ нещо, ще разбера.

Ново кимване.

— Ще се върна утре сутрин. Очаквам да те видя на същото място. В същата поза. Всичко да е същото.

Отново кимаш. Прави няколко стъпки, поставя ръка на бравата и застива.

— Обещавам — изричаш. — Няма да мърдам.

Поглежда те с присвити очи. Никога няма край, несигурността, с която те гледа. Може ли да ти вярва? Ами сега? Ами след час? Ами след седмица?

— Наистина — добавяш. — Толкова съм уморена. Ще заспя като мъртва в мига, в който излезеш. — Посочваш стаята с показалеца на свободната си ръка. — Това е хубаво. Благодаря ти.

Завърта бравата, когато се случва. Скрибуцане от другата страна на стената, скърцаща дъска на пода. Някой вика от другия край на коридора.

— Тате?

Нещо като ужас проблясва в очите му. Поглежда те, все едно си мъртва, тяло и кръв по ръцете му, а дъщеря му върви към теб.

Точно толкова бързо се съвзема. Лицето му се успокоява. Погледът му се втвърдява. Вдига ръка към теб. Не се меси. Бъди много тиха.

С едно пъргаво движение се измъква от стаята. Тя дали го вижда? Или е твърде тъмно и тя е прекалено далеч? Да не поглеждаш е най-трудното нещо, което някога ти се е налагало да правиш. Да не надигаш глава, да не извърташ шията си. Да държиш устата си затворена, докато вратата се затваря зад него. Мимолетен полъх докосва лицето ти. Прехапваш устните си, дъвчеш бузите си отвътре.

Приглушени звуци проникват през стената: „Наред ли е всичко“ и „Да“, и „Много е късно“, и „Знам, знам“, и „Опитах да ти пратя съобщение“, и „Не съм чул“, и най-сетне „Връщай се в леглото“. Трябва да го е послушала, защото скоро звуците заглъхват и оставаш само ти. Ти в стаята. Ти в истинска къща с обзавеждане и отопление, и с толкова много стени и врати. Ти и той, и някъде в края на коридора и някой друг.

Почти можеш да я усетиш. Като силово поле. Пламтящ въглен в мрака. За първи път от пет години малък ураган. Безкрайно обещание за нов човек.

Той беше сгоден.

А това беше първото, което ми каза. След като затворих магазина. След като поиска парите от касата. След като разбрах, че парите не бяха единственото, което желае.

Каза го, докато взимаше пръстена ми. Мислеше си за бижута, понеже наскоро се бил сгодил.

За чудесна жена, каза ми.

Друга негова особеност: биваше го с възлите. „Виждаш ли това? — запита ме, след като завърза ръцете ми пред мен. — Това е възел осмица. Няма да се развърже, ако дърпаш. Дърпането само го затяга. Така че не опитвай. Изобщо не опитвай, мамка му.“

Опитах, когато не гледаше. Но характерното за този мъж беше, че не лъжеше. Възелът му така и не се развърза.

Последното, което научих: беше подготвен. Мисля, че го е правил и преди. В него имаше увереност, решителност. Спокоен дори когато не се съобразих с плана му. Защото знаеше, че най-накрая ще го направя. Знаеше, че светът ще се преклони пред волята му.

Той — и това беше последното, което си помислих — беше като воин. Като някой, който знае, че не е свършило, докато другата страна не спре да се гърчи.

Рамото ти трепери. Той се навежда над теб и те разтърсва, за да се събудиш. Кога си заспала? Помниш само как лежиш на твърдия дъсчен под и се опитваш да намериш удобна поза за прикованата си ръка.

Чакаш го да те освободи. Издърпва те на краката ти. Разтъркваш очи, разтърсваш крака. В бараката винаги беше будна, когато той идваше. Гърлото ти се стяга при мисълта, че е могъл да се вмъкне незабелязан — че е бил надвесен над теб, докато си лежала със затворени очи, леко отворена уста, нехаеща за околния свят. Несъзнаваща присъствието му.

— Да вървим.