Читаем Стая за гости полностью

Това не е от добрина. Елементарна хигиена, възможност да се почистиш. За него е по-лесно, ако не се разболееш, ако зъбите ти не опадат, ако тялото ти не се поддаде на инфекция. В бараката трябваше да си достатъчно здрава, за да не му отваряш допълнителна работа.

Сега иска да изглеждаш колкото е възможно по-нормално заради дъщеря си.

— Ела тук.

Поставя те пред огледалото и изтрива парата с кърпа. Това е твоят шанс да се огледаш по-отблизо. Никога не си била красавица, не точно, но в точния ден и от подходящ ъгъл си можела да видиш привлекателността си. Лъскаво черната ти коса, късия бретон. Хубава кожа с изключение на дните в месеца, подсказващи идването на цикъла ти. Очертани устни. Би могла да сложиш червено червило. Научи се да си слагаш очна линия, бял молив на ръба на долния клепач. Правеха очите ти възможно най-големи и кръгли.

Жената в огледалото няма бретон. Отдавна е пораснал. Усещаш кожата си някак и суха, и мазна едновременно. Има нови бръчки на челото ти, между веждите и около устата. Малки мехурчета като кожен обрив се спускат от слепоочията ти до челюстта ти. Загубата на тегло е променила и лицето ти. Бузите ти са хлътнали, постоянно вдлъбнати.

Някога беше мускулеста и здрава. Бягаше, ядеше овесени ядки и правеше упражнения за разтягане в неделя, понякога ходеше на йога и пилатес. Вървеше колкото можеш повече, хранеше се, когато беше гладна, и спираше, като се заситеше. Метаболизмът ти се вихреше необезпокояван. За тебе беше чудо тази послушна малка машина, този организъм, който ти се отплащаше за грижите ти към него. А сега е съсипан. Опустошен, както той прави с всичко.

— Не мърдай.

Държи ножици. Замръзваш.

— Твърде дълга е. — С ножиците посочва косата ти. Не е толкова пораснала, колкото би допуснала, че ще бъде. След първите дванайсет месеца — дванайсет месеца с едно хранене на ден — тялото ти реши да използва запасите си за по-належащи нужди. Краищата са изтънели, завинаги провиснали под лопатките на раменете ти.

Той те иска още по-спретната. Иска да изглеждаш като някоя, която никога не е губила достъпа си до фризьорски услуги.

— Не мърдай — нарежда ти. — Срамота ще е, ако накараш ръката ми да се отметне.

Стоиш неподвижна, докато щрака с остриетата около врата ти, потискаш тръпка, щом металът отскача от кожата ти. С няколко движения той отново скъсява косата ти до раменете.

Пъха ножиците в задния си джоб и дърпа ръката ти.

Винаги прави така, влачи те насам и натам, припира те, никога няма достатъчно време за нищо. Обръщаш се към него. Сините му очи, за които се кълнеш, че понякога потъмняват. Внимателно оформената му брадичка, скулите, шокиращо деликатни, почти крехки.

Сигурно има хубав шампоан, скрит в чекмеджетата под мивката. Афтършейв с алое вера, крем в шкафа зад огледалото. Нищо скъпо, но достатъчно, за да се чувства чист и спретнат.

Надига се гняв и опарва гръбнака ти. Очите ти се стрелкат из стаята, търсят неща, които да сграбчиш и да хвърляш. Може би сапунерката би могла да пукне черепа му. Или би могла да използваш ръцете си и колко хубаво би било усещането за няколко секунди да удряш гърдите му с юмруци, отново и отново, и отново, може би да забиеш юмрук в лицето му, да удариш костта точно над окото, да разбиеш устната му, да разкървавиш зъбите му, да забиеш носа му точно в мозъка му? Но той стиска още по-здраво ръката ти. Този добре хранен, добре отпочинал мъж, който знае къде са скрити оръжията. Господар в своите владения.

— Съжалявам — казваш и вдигаш ципа на анорака си. — Готова съм.

Взима старите ти дрехи и ти казва да го последваш. Бързо отваря вратата на спалнята и хвърля нещата ти вътре. На дневната светлина оглеждаш по-добре вратата: кръглата брава с ключалка в средата, от онези, които се заключват отвътре, както когато си живяла със съквартирантки. Тази не е предназначена да те държи вътре. Тя е за Сесилия, за да е сигурен, че ще остане отвън. Само баща ѝ има ключ. Само той може да влезе.

Влизаш в стаята. Той отново те закопчава за леглото. В края на коридора изсвирва аларма. Точно навреме.

Седиш и чакаш, косата ти е влажна на гърба ти. Не след дълго той се връща и отново сваля белезниците ти. Този път затваря вратата зад теб и сграбчва китките ти. Следваш го надолу по стълбите. Къщата оживява под краката ти. Сив килим по стъпалата, боядисани в бяло стени и парапет. Завиваш наляво и влизаш в откритата кухня. Името ти е Рейчъл; ти си Рейчъл. От дясната ти страна е дневната. Няма антре. Само входната врата, която те зове. Диван, кресло, доста голям телевизор. Масичка за кафе с няколко списания. Рамки със снимки по стените и по лавицата в ъгъла, върху която са подредени книги. Под стълбището има врата.

Искаш да огледаш всичко. Искаш да обърнеш чекмеджетата, да изпразниш всички килери, да отвориш всички врати. Но той те дърпа към кухненската маса — дървена, с няколко драскотини, но прясно полирана. Недалеч се вижда заден вход. Цялата къща е чиста и лишена от индивидуалност, сякаш се бои, че ако започне да говори, ще каже твърде много.