Читаем Стая за гости полностью

Без веригата губиш равновесие. Подпираш се на стената. Той вече ти дърпа ръката, опитва да те изведе колкото се може по-бързо.

— Хайде — приканва те. — Мърдай.

След няколко мига ще има трева под краката ти и няма да виждаш стени.

— Чакай.

Правиш стъпка навътре в бараката. Ръката му почти те изпуска. Отново те сграбчва, здраво, силата на мъж, който никога, никога няма да те пусне. Лявата ти ръка се извива толкова внезапно, че погледът ти се замъглява. Тежестта му притиска гърба ти.

— Ти какво, ебаваш ли се с мен?

Изпъшкваш и със свободната си ръка посочваш книгите. Донесъл ти е найлонова торба много отдавна, за да ги запази от влагата. Допускаш, че е искал да ти покаже, че знае как да се грижи за нещата, които притежава. Освен това там са и дреболиите върху щайгата, всички трофеи, които е взел от другите и ги е предал на теб.

— Само исках да си взема нещата — изричаш през стиснатите си зъби. — Наистина. Съжалявам.

— Мамицата му.

Отвежда те до купчинката книги, лявата ти ръка е притисната към бедрото ти. Краката му препречват твоите. Спъваш се. Улавя те и те изправя.

— Давай.

Тялото му се движи с твоето, когато се навеждаш, за да вземеш найлоновата торба. Пускаш я в щайгата заедно с останалите си вещи.

— Сега готова ли си?

Кимаш. Отвежда те до вратата. Няма време да се сбогуваш. Само сграбчваш толкова спомени, колкото можеш, дните се преливат един в друг, пет години се превръщат в мътилка. Една дълга присъда в бараката. Място на отчаяние, на разруха, но в края на краищата се е превърнало във всичко онова, което познаваш.

Тук се научи как да оцеляваш. Тази нова къща, в която те води, е пълна с несигурност, възможностите за грешка дебнат от всеки ъгъл.

Спира те, щом стигаш вратата. Проблясва метал, нещо студено и твърдо на китката ти. Белезници. Щраква едната на теб, другата я закопчава на ръката си.

— Да вървим.

Свободната му ръка се пресята към резето. Приближава лицето си към твоето.

— Не опитвай нищо навън. Сериозен съм. Ако побегнеш или се разпищиш — ако направиш друго, освен да вървиш с мен към колата, ще има последствия.

Отключва секретната ключалка, сграбчва те за тила и те принуждава да погледнеш надолу. Пистолетът. Виси на бедрото му в кобур.

— Разбирам — казваш.

Пуска главата ти. Следва изщракване, дърпане и — прекалено внезапно е, преди да успееш да го посрещнеш — чудото на вятъра върху лицето ти.

— Хайде.

Дърпа те напред. Правиш първата си стъпка, после втората. Отвън си. Изправена и дишаш. Кичури от косата ти галят лицето ти. Стават толкова много неща, природата настоява да бъде чута, почувствана. Вятърът в листата, почвата, хрупаща под голите ти стъпала. Бръмчат насекоми, чупят се клонки. Влагата на росата по глезените ти.

Ново дърпане. Вървиш към паркирания му пикап. За втори и последен път виждаш бараката отвън: вертикални греди, боядисани в сиво, бялата рамка на вратата. Добре поддържана, прилична. Той не е човек, който ще остави плевелите да израснат в имота му, нито пък би променил нещо. Ако някой го видеше, никога не би повярвал.

От лявата си страна, ако присвиеш очи, можеш да видиш далечните очертания на къщата. Висока, просторна, празна. Къща, в която си представяш как някога семейството е било щастливо, била е осветена, по коридорите е ехтял смях, отскачал е от лъскавите уреди. Сега прозорците са тъмни, вратата е затворена. Спомените ги няма. Изпепелена земя, съвместният живот е изтрит от стените.

Вървиш напред. Зает и нетърпелив мъж те повежда към крайната ти цел. Тази вечер не става дума за теб. Нищо от ставащото не се отнася до теб.

Над теб, знаеш, е небето. Може би звездите. Може би луната.

Трябва да погледнеш.

Може да ти струва много да извиеш врата си, за да хвърлиш поглед. Може да не му хареса. Но са минали пет години и ако ще стане, нека бъде сега.

Той е пред теб, главата му е сведена, гледа в краката си. Не би искал да се спъне. Последното, което този мъж би пожелал, е да падне.

Следваш ритъма му, внимаваш да не изостанеш и — внимателно, като човек, който стъпва върху люлеещия се край на висящ мост — отмяташ глава назад.

Тук е, сякаш те чака. Черно небе и десетки звезди. Продължаваш да крачиш, стъпка след стъпка, докато оставяш небето да се влее в теб. Ти и мрака. Ти и бездънния океан и обещанието за малки айсберги, разпръснати наоколо. Ти, черно мастило, съживено от отблясъци от бяла боя.

Тук има и нещо друго. Подръпване в гърдите ти, опустошителна горчивина. Ти и всички хора, които гледат същото небе като теб. Жени като теб и деца като теб, и мъже като теб, и старци като теб, и бебета като теб, и домашни любимци като теб.

Ето това ти казва небето: някога си имала хора. Имала си майка и баща, и брат. Имала си съквартирантка. Имала си родно семейство и семейство, което си избрала. Хора, с които си ходела на концерти, хора, с които си излизала на по питие. Хора, с които си споделяла храната си. Хора, които са те държали в прегръдките си, извисявали са те над света.

Търсила си го, а сега го имаш. Мълчаливо общение, което те разкъсва.