За пореден път се поколеба дали да не изпълзи от леглото и да отиде във всекидневната, където беше печката — толкова щеше да е приятно да седне там и топлината от горящите дърва да загрее пръстите му — обаче не стана, защото мама му бе забранила.

Мама.

Около момченцето нямаше други хора и никога не бе имало, само мама.

Когато тя излезеше от къщи, той оставаше сам. Понякога отсъстваше с дни, но въобще не беше важно, защото мама бе всичко за него.

Да вчесва красивата ѝ руса коса пред камината. Да ѝ помага да измие недостъпните места по тялото си — да я насапуниса с гъбата там, където трудно стигаше сама. Момченцето се усмихна, забравило, че е тъжно, задето бе успяло да измисли само седем желания, а искаше да са двайсет.

Важният ден.

Несъзнателно затвори очи и се унесе, остави мразовитата стая и потъна в съня, а когато се събуди, макар часовникът на стената все още да показваше четири и пет, знаеше.

Хиляда деветстотин деветдесет и девета година си е отишла.

Настъпила е двехилядната година.

Великият ден.

Сигурен беше. Мама е забравила да го събуди. Той се отви и тичешком излезе от студената стая. Засмян прекоси всекидневната и се втурна към нейната стая. Глупава мама. Сигурно е заспала и е забравила да му каже, когато е дошъл великият ден.

Открехна вратата на спалнята и застина в процепа.

От една греда на тавана бе провесено въже.

Под въжето висеше голо тяло с дълга руса коса, отпуснати ръце и крака и посиняло лице. Очите бяха широко отворени, а устните не изглеждаха годни да говорят.

Момченцето си придърпа стол, настани се на него и с неуверена усмивка впери поглед във висящото от тавана голо тяло.

Кротко зачака тя да се събуди.

56.

Слава богу думкащото главоболие намаля. Мунк преглътна една прозявка и остави чаша чай на масата пред Миа.

— Нямаш ли нещо друго? — попита тя, загледана в чая.

— Какво друго?

— Нещо по-силно. Не ти ли се намира?

— Посред нощ е, Миа. Не може ли да говорим утре?

— Не, важно е — измърмори тя.

Едва сега той забеляза колко е пияна, но въпреки това е будна и нетърпелива.

Красивата му колежка дори не се събу и не си съблече якето, направо седна на дивана и се вторачи в Мунк с добре познатия му поглед. Беше разбрала нещо. За него бе пълна мистерия как го постига, но се беше научил да вярва на този поглед.

— Не пия, Миа, знаеш — прозина се Холгер Мунк.

— Е, и? — засмя се Миа и посочи с глава рафта под компактдисковете.

Шегаджийски подаръци от колегите му. За всеки рожден ден. Хайде да подарим на въздържателя нещо скъпо, което няма да изпие. Там имаше осем неотворени шишета уиски с етикети, които не значеха нищо за него и не го интересуваха.

— Давай — поклати глава Мунк, а Миа стана, взе една бутилка и я отвори.

— Имаш ли чаша?

Той отиде в кухнята и докато вадеше чаша от шкафа, с периферното си зрение улови усмивката на снимка, залепена върху вратата на хладилника, и изведнъж се сети, че е забравил нещо.

Мириам му беше звъняла.

И в цялата суматоха бе забравил да ѝ се обади. По дяволите. А беше решил да обръща повече внимание на семейството си. Занесе чашата в хола и едва сега осъзна, че Миа през цялото време не е спирала да говори.

Какво става с главата ми?

— Разбираш ли?

Тя си напълни чашата.

— Какво? — попита Мунк.

— Слушаш ли ме?

— Не съвсем — призна той и седна. — Сигурна ли си, че не може да почака до утре?

— Дойде при мен — подмина въпроса му Миа.

— Кой?

— Хайде де, Холгер! Още ли спиш? Скункс. Дойде при мен в „Лори“.

— Скункс ли? — изненада се Мунк.

— Изневиделица. — Миа отпи от уискито. — Нали Габриел ни го описа като напълно невидим?

Мунк кимна.

— Неоткриваем — усмихна се Миа. — Неуловим.

Той я остави да продължи.

— Било е на живо. Така каза.

— Кое?

— Видеото. С Камила в колелото. Не е било запис, а видеопоток.

— Поток ли?

Мунк се поразбуди.

— Да — нетърпеливо кимна Миа. — Снимали са я с камери и са я излъчвали. В продължение на месеци.

— Божичко! — възкликна Мунк и усети как му призлява.

— Ненормална история.

— Да, дявол да го вземе.

— Но не това исках да ти кажа — продължи Миа, като отново си напълни чашата.

Била е в „Лори“, не си е отишла вкъщи и очевидно доста е пила. Поднесе чашата към устните си и почти я пресуши.

— Миа, аз…

— Не, не, изслушай ме — продължи енергично тя. — Как можеш да знаеш, че не е запис, а е на живо, ако не си…

— Ако сам не си го заснел?

— Именно.

— По дяволите! — изруга Мунк.

— Точно така.

— Просто се е появил?

— Да. От нищото.

— И според теб има угризения и всъщност той е нашият човек?

— Да — заключи тя.

Изведнъж умората напусна Мунк.

— Какво ще правим? — попита Миа.

— Ще го открием, ще го изслушаме и ще преценим дали има основание да повдигнем обвинение.

— Не това имам предвид.

— А какво?

— Какво ще правим с Габриел?

— В какъв смисъл?

— Двамата са близки.

— Смяташ, че Габриел знае повече, отколкото признава?

Миа сви рамене.

— Според теб не е ли странно, че Габриел не ни осведоми кой е този Скункс и къде да го намерим?

— Миа… — възрази Мунк.