Хелене Ериксен замълча за момент. Миа виждаше, че се бори със сълзите си, задето се налага да говори за Камила Грийн в минало време.

— Каква? — притече се на помощ Мунк.

— Неуравновесена.

— В какъв смисъл „неуравновесена“? — попита той дружелюбно, за да я улесни.

— Не, не неуравновесена, съжалявам, думата не е точна. Специална, Камила беше специална — поправи се Хелене Ериксен. — Не обичаше правилата и авторитетите. Често изчезваше, но винаги се връщаше, щом поиска. Такава си беше. Нали разбирате?

— Разбирам — потвърди Мунк. — Да повторим — била е обявена за издирване, а после…?

— Тук правилата са изключително строги — подхвана Хелене Ериксен. — На някои им харесва, на други — не, но това е положението, при нас е така. За да получиш нещо, трябва и да дадеш, нали?

Хелене леко се усмихна.

— И… тя…? — намеси се Мунк.

— На 18 юли Камила не се появи на вечерната практика, както се бяхме уговорили, и не беше в стаята си, когато проверихме на следващата сутрин, затова съобщих, че е изчезнала.

— А каква е причината да анулирате сигнала?

— След няколко дни получих съобщение от нея.

— Какво пишеше? — поинтересува се Мунк.

Хелене Ериксен въздъхна и поклати глава.

— Да не я търсим. Била добре. Заминала за Франция да види баща си.

— И вие повярвахте? — намеси се Миа, но веднага си даде сметка, че е твърде рязка.

— Какво искате да кажете?

— Нищо ли в съобщението не ви усъмни?

Хелене Ериксен погледна боязливо Мунк.

— Не, аз…

— Никой не ви обвинява в нищо, естествено — увери я той.

— Трябваше да го усетя. — Хелене Ериксен отново сведе поглед към бюрото пред себе си. — Но тя беше малко…

— Неуравновесена?

— Не, не… употребих неправилна дума, казах ви… своенравна — светлокосата жена вдигна очи към тях. — Своенравна е по-точно. Камила не обичаше да ѝ нареждат какво да прави.

— Значи съобщението е изглеждало истинско?

— Да.

— Имате ли някакво подозрение?

— За кое?

— Кой го е извършил?

— Не, абсолютно никакво — заекна Хелене Ериксен и пак отправи поглед към Мунк.

— Някой от живущите тук или от служителите да има съмнително минало? Да му е било толкова тежко, толкова трудно, да е толкова странен, че да му достави удоволствие да положи Камила върху постеля от пера и да напъха цвете в устата ѝ?

— Не… тоест как бих могла…

Очите ѝ изразяваха ужас.

— Нищо ли не ви хрумва? — продължи Миа, без да обръща внимание на настойчивия поглед на Мунк. — Когато я видяхте, не си ли казахте: „бил е той“ или „тя“?

За момент Хелене Ериксен замълча, вперила очи в Холгер Мунк, после ги сведе.

— Не — прошепна тя, вдигна глава и се взря в двамата следователи. — Не, не, разбира се.

Мунк изгледа строго Миа и сякаш се канеше да каже нещо, но ги прекъсна потропване на вратата и вътре надникна къдрокос младеж.

— Хелене, трябва…

Младежът спря по средата на изречението, забелязал, че не е сама.

— О, извинете, аз…

— Не, не се безпокой, Паулус — насърчи го Хелене Ериксен. — Какво има?

— Някои от момичетата… но не знаех, че… — поде той и хвърли поглед към Миа и Холгер.

— Може ли да го оставим за по-късно? — усмихна се Хелене Ериксен.

— Да, разбира се, но… — заекна младежът.

— Ще почакаме — обади се Мунк. — Няма проблем.

Младежът на вратата впери поглед в Хелене, сетне бързо и притеснено извърна очи към Миа и Мунк, преди отново да погледне началничката си.

— Би било добре… сега. Ако е удобно?

— Сигурни ли сте, че можете да почакате? — попита Хелене Ериксен и отправи взор към тях двамата.

— Разбира се — кимна Мунк. — Разполагаме с цялото време на света.

— Чудесно, благодаря. — Тя се надигна от стола. — Веднага се връщам.

Вратата се хлопна зад нея и те останаха сами в малката канцелария.

Мунк погледна Миа и поклати глава.

— Понякога… — въздъхна той, но не довърши изречението.

— Знае нещо.

— Дявол да те вземе, Миа. — Мунк се хвана за челото.

— Какво? — разпери ръце Миа.

— Не можеш ли? Искам да кажа…

— Какво?

— Не е ли възможно да…

Мунк отново поклати глава и се вгледа в стената зад бюрото, от което току-що бе станала Хелене Ериксен.

— Знае нещо — повтори Миа и в същия момент вратата се отвори и високата жена се върна в стаята.

— Извинявам се за прекъсването. Докъде бяхме стигнали? — усмихна се тя и седна на стола.

— До регистъра на пациентите — с леко смущение припомни Мунк, като отново надзърна в бележника си.

— Пансионерите — поправи го Хелене Ериксен.

— Да, разбира се, съжалявам — извини се той. — Кога ще получим достъп до него?

— Трябва да поговоря с нашия адвокат — отвърна Хелене Ериксен, — за да съм сигурна, че всичко е по правилата и няма да издадем поверителна информация.

Усмихна им се. Очите ѝ се бяха прояснили.

— Чудесно. — Мунк хвърли строг поглед към Миа, почеса се по брадата и отгърна бележника си на нова страница.

18.