Мунк тръсна глава, сякаш да подчертае детинското си поведение.

— Донесе ѝ голям букет цветя — сподели той с лека въздишка.

— Съжалявам — отвърна Миа. — Но, по дяволите, десет години… Минали са десет години.

— Знам, Миа.

— И какво ще правим?

— С кое?

— С това, че е служител там, а ти си пристрастен и не бива да работиш по разследването.

Мунк натисна газта, задмина поредния камион, отново въздъхна и отговори:

— Ще го зачеркнем от списъка на заподозрените при първа възможност.

— Това ще свърши работа — кимна Миа. — Ясно е, че не е замесен.

— Разбира се, че не е.

— Значи, ще се уверим и ще го махнем от списъка.

— Точно така — потвърди Мунк.

— Според мен това е достатъчно.

— Достатъчно е, естествено.

— Проблемът е решен — кимна Миа.

— По начало нямаше проблем.

— Напълно съм съгласна — усмихна се тя.

— Къде, по дяволите, е Къри? — запита се Мунк, когато стигнаха Аскер и свиха по отклонението за областния път 167.

Очевидно искаше да смени темата и Миа с радост прие. Получила беше и потвърждението, и нужния ѝ отговор. С началника ѝ наистина ставаше нещо необичайно. Знаеше колко държи той на Мариане, но се изненада, че след десет години го приема толкова тежко, и му съчувстваше.

— Нямам представа — отвърна Миа. — Не си вдига телефона.

— Дявол да го вземе, трябва да дойде на работа! Наясно е какво ни се стовари на главата — изръмжа Мунк зад волана.

— Така е, но както отбелязах, не успявам да се свържа с него. Оставих съобщение и на Сюнива. И тя не си вдигна телефона.

— Изключено е да си позволя да загубя още един — процеди Мунк.

— Какво искаш да кажеш?

— Не чу ли?

— Кое?

Мунк я изгледа.

— Ким.

— Какво за Ким?

— Възможно е да ни изостави — въздъхна Мунк.

— О! — изненада се Миа. — Защо?

— Подал е молба да го преместят в Хьонефос.

— Ким? В провинцията? — изсмя се тя. — И защо му е да ходи там, за бога?

— И той ще се жени — измърмори Мунк. — Изглежда, напоследък е модерно.

— За кого ще се жени?

— Помниш ли онази учителка? Двете братчета?

— Разбира се — отвърна Миа. — Тобиас и Торбен. Намериха момиченцето на дървото.

Мунк кимна.

— Емилие Исаксен. С Ким се събраха, гаджета са и възнамеряват да осиновят двете момчета.

— Прекрасно! — усмихна се Миа.

Мунк се засмя.

— Да, радвам се за тях, но не и за нас. Не знам какво ще правим без Ким, а пък ако и проклетият Къри не дойде на работа…

— Ще му намериш добър заместник. Отдава ти се.

— Не му е позволено да си ходи, преди да приключим с разследването. Заявих му го ясно.

— И какво мислиш? — попита Миа, а в това време фаровете на колата осветиха една табела.

Хюрюмлански разсадник. 500 м.

— За този случай ли?

— Да.

— Нали ще си остане между нас?

— Дадено.

— Обзело ме е адски лошо предчувствие. Усещам нещо. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мрака — едва промълви Миа.

Мунк кимна колебливо, излезе от главния път и подкара по алеята към светлината, която като че ли идваше от оранжерия, някъде там далеч.

17.

В малкото бюро на Хелене Ериксен цареше скръб. Миа благодари мислено на Холгер, задето бе дал на светлокосата жена и на другите обитатели на интерната време да преодолеят шока. Щеше ѝ се въобще да не се бе налагало да идват, защото русата дама, седнала срещу тях, изглеждаше съсипана, почти не беше на себе си.

— Първо искам да ви благодаря, задето ни приехте толкова скоро — прокашля се Холгер и си разкопча палтото. — И разбира се, за съдействието ви снощи. Разбирам какъв шок е било за вас и съжалявам, че се налага да ви притесняваме с въпроси, които вероятно ще ви се сторят незначителни на фона на сполетялата ви трагедия. За нас е важно да започнем разследване възможно най-бързо. Знам, че това нито ще върне Камила, нито ще компенсира загубата ви, но извършителят ще бъде наказан за престъплението си, а това е нашата работа, така че…

— Разбира се — прекъсна го Хелене Ериксен.

Миа ясно долови, че тази жена е началникът тук. Имаше харизматична осанка, някакъв добронамерен авторитет.

— Чудесно — кимна ѝ Холгер. — Вече получихме списъка с всички служители и пансионери от вашия помощник…

— Паулус — подсказа Хелене Ериксен.

— Да, Паулус, благодаря — усмихна се Мунк. — Трябва ни също по-подробна информация за пациентите…

— Пансионерите — прокашля се Хелене Ериксен.

— Да, разбира се, извинете. По-подробна информация за… пансионерите. Засега разполагаме само с имената им, но ни е нужен достъп до дневниците, до предисторията, та да добием по-добра представа кои са и какво им се е случило, защо са попаднали тук, нали ме разбирате?

Хелене Ериксен се замисли за момент, но накрая кимна.

Гордата квачка бди над пиленцата си.

Уважението на Миа Крюгер към жената, която току-що беше срещнала, нарасна. Убеди се в правотата на думите на Лудвиг Грьонли за дома.

— Отлично. — Мунк си прелисти бележника. — Така, само за да изясним: подали сте сигнал за изчезването на Камила на 19 юли, но след няколко дни сте се свързали отново с нас и сте го отменили. Защо?

— Сега, разбира се, се чувствам като идиот, но Камила е такава, тоест… беше такава.