Читаем Робинята полностью

— Всъщност това не е малкото ми име. Малкото ми име е Хелмут, но е толкова тъпо, че

просто се представям като Вон — обясни и скръсти ръце. — Значи искаш да му го върнеш?

— Не, направих това отдавна, веднага след като го хванах да ми изневерява. Вече тичам

към другия край на корта — отговори тя.

Вон се засмя на спортния термин, подхвърлен небрежно от такава дребна женичка. Тя

му се ухили и му намигна. Сигурно щеше да се радва на компанията му и без другото нещо.

Случвало се беше и преди.

Вон оправи широкото си сако и вратовръзката си от изкуствена коприна. Никога преди

не беше идвал в този ресторант, но знаеше, че е тузарски. Не се обличаше елегантно и

въпреки официалния му костюм, днешният ден не бе изключение. Но пък Мадлин бе

пожелала да се срещнат тук.

Сервитьорката го отведе до масата. Мадлин вече бе поръчала бутилка великолепно бяло

вино и с ловко движение му наля чаша. Той се настани и огледа елегантната й вечерна рокля

от тъмносиня коприна. Златистият шал на раменете й имаше същата шарка на листа като

левия край на роклята й. Вон се почувства не на място, като улична котка, попаднала в

кухнята на тежкарски ресторант, където се чуват носови френски фрази. Той не се

впечатляваше от финес и елегантност, но това място го зашемети. Отвори менюто. Нямаше

цени. Сърцето му спря и едва не разля виното си. Щом трябва да питаш за цените, значи не

можеш да си ги позволиш. Той предпазливо извади портфейла си под масата и погледна

самотните банкноти вътре.

— Аз черпя, Вон. Надявам се, че няма да се обидиш.

Вон небрежно затвори портфейла си.

— Ами… ако настояваш…

Той облегна лакти на масата и се загледа в забързаните келнери, които ухажваха

уважаваните гости на ресторанта.

Сервитьорката им беше грациозна газела с яркочервена коса, хваната на конска опашка,

и снежнобяла кожа. Вон се удържа по време на ордьоврите и основната част от вечерята, но

очите му го предадоха, когато момичето дойде да вземе поръчката за десерта. Задничето му

танцуваше съблазнително под лъскавата черна пола. Вон бързо насочи поглед обратно към

Мадлин, която му се ухили широко.

— Твоят задник е по-хубав, Мадлин — призна той.

Тя повдигна вежди и се изсмя толкова силно, че всички наоколо се завъртяха към тях.

Вон никога не бе излизал с жена като нея. Наложи му се да импровизира. Разбираха се

чудесно, но бе най-разумно да кара бавно с жена, с чиито предпочитания не бе наясно.

Особено жена като нея. Не им поднесоха сметката, а Мадлин небрежно връчи платинената

си кредитна карта на оберкелнера.

Тръгнаха към паркинга. Мадлин вървеше грациозно на златните си десетсантиметрови

токчета. Вон се вторачи в танцуващия й задник. Накрая я последва към черно спортно БМВ.

Тя му се усмихна сладко.

Прекарах чудесно, Вон.

Той взе малката й ръка в своята.

— Аз също, Мадлин.

— Би ли искал да ме придружиш за едно последно питие?

Вон си пое дълбоко дъх.

— Утре трябва да ставам рано.

— Разбирам.

Той се наведе и я целуна нежно. Дъхът й ухаеше на шоколад и мента. Тя деликатно

постави ръка на рамото му. С другата държеше малката си вечерна чантичка, украсена с

бижута.

— Надявам се да се видим отново — каза тя, като събу обувките си и седна в БМВ-то.

Вон кимна.

— Следващият път аз черпя.

— Разбира се.

Той се облегна на хондата си я загледа как изфучава от паркинга.

В „Пържола и бира“ Мадлин се чувстваше не по-малко удобно, отколкото в любимия си

тузарски ресторант. Носеше избелели джинси и потник, покрит с фланелена риза, завързана

на кръста. Пиеше от неговата бира и ядеше като дървар след тежък ден. И разговаряше

интелигентно на всяка тема, която Вон подхващаше. Той въздъхна тежко, когато

закръгленото й задниче изчезна към тоалетната.

Вон остави щедър бакшиш на пъпчивия келнер и двамата с Мадлин излязоха на

паркинга. Миризма на бензин и шум от коли ги придружаваха, докато вървяха към БМВ-то.

— Утре ще ставаш ли рано? — попита тя, като го хвана за ръка.

— Не.

— Искаш ли да пийнем по едно?

— Разбира се.

Сърцето му заби, когато тя свали гюрука. Хладният есенен въздух нахлу в колата заедно

със звездите. Вените по ръката на Мадлин изпъкнаха, когато тя хвана лоста за скоростите.

Вон стисна облегалката за ръце като човек, страдащ от аерофобия, когато самолетът зафучи

по пистата. Мадлин потегли бързо по планинския път, който се стесняваше над пропаст, в

чието дъно шумеше река.

Тя зави по дискретен частен път, после се протегна и го потупа по ръката.

— Надявам се, че не те уплаших много. Но какъв смисъл има да караш спортно БМВ,

ако не попрекалиш малко?

— Така си е — отговори той, като се насили да се държи небрежно.

Къщата се издигаше внушително на хълма над града. Мадлин го хвана за ръка и го

въведе вътре. Посочи му бяло кожено канапе и той се отпусна в единия му край. Тя му

донесе фин коктейл и той отпи.

Мадлин се настани в другия край на канапето.

— Не излизам много, откакто бракът ми се провали. Честно казано, още съм доста

ядосана — призна тя, като отпи и облиза устни. — След като изчука друга жена, той имаше

наглостта да ме съди за издръжка! Копеле. Съжалявам само, че единственото, което