Читаем Равноденствие полностью

Лора се сви на пасажерската седалка, а Филип пусна мижавото парно на пълна мощност.

— Е, разказвай — въздъхна най-сетне тя. — И не ми спестявай неприятните подробности.

Филип запали колата, излязоха от паркинга и се присъединиха към опашката за Ботли Роуд.

— Щях да ти се обадя — започна той. — Но и мен ме извикаха едва преди час, когато си била във влака, и реших, че ще е по-добре…

— Ясно де — прекъсна го тя и се усмихна вяло. — Не съм ядосана на теб. Просто съм… адски ядосана, точка. Е, слушам те.

— Според медиците убийството е било извършено снощи между осем и десет часа. Този път е двойка, иначе методът е напълно идентичен.

— Двойка ли?

— Момче и момиче. Хванати, докато се любят.

— И бъбреците на момичето липсват, нали?

— Да — отвърна Филип и я погледна изненадано.

— Попрочетох някои неща във влака, „Древна астрология“ от Евън Таринтара. Глупости в общи линии, но има някои полезни неща за астрологичните вярвания. Венера, планетата, която е влязла в знака на Овен снощи, се свързва с бъбреците. Предполагам, че убиецът пак е оставил монета, този път медна?

Филип кимна.

— Точно така. И каква е в крайна сметка връзката между планетите, датите и металите?

— От това, което откри Том, излиза, че трябва да се присъединят още две планети, Марс и Юпитер, тоест има още две планирани убийства. А според книгата на Таринтара Марс се свързва с желязото и жлъчния мехур, а Юпитер — с калая и черния дроб.

Филип отново кимна, но не каза нищо.

— Е, какво знаеш за последното убийство? — попита Лора.

— Двама студенти, къща в източната част на Оксфорд. Любели се, когато убиецът ги нападнал. И двете жертви са с прерязани гърла. Момчето… — Филип направи кратка пауза. — Саймън… Саймън Уелдинг, не е докоснат след като е бил убит. Но момичето, Саманта Търоу, красиво…

В този момент излязоха на главното шосе и Лора видя как Филип стиска зъби.

— Бъбреците й са изрязани с хирургическа точност. Според момчетата в лабораторията няма нито един пръстов отпечатък, никаква ДНК, оставени от извършителя, също както при първите две убийства.

И рязко удари с длан волана. Лора чак подскочи на седалката.

Светофарът, който наближаваха, светна червено и Филип намали и спря.

— Открили са телата едва рано тази вечер — каза той. — В къщата живеят още двама студенти. Върнали се заедно с приятелките си към полунощ. Легнали си веднага, а на сутринта отишли на училище. Едва когато се върнали от лекции, забелязали кървави отпечатъци по килима на площадката. Почукали, но никой не се обадил, нито Саймън, нито Саманта, затова към пет без петнадесет разбили вратата. Полицията пристигнала малко след пет, а на мен ми се обадиха към пет и половина.

— Младежите казаха ли кога за последно са видели жертвите?

— Излезли са към седем.

— Е, това не помага много да разберем точното време на убийството, но поне се надявам да е убедило Мънро, че съм права.

— Вероятно — каза Филип. — Защото иска да ни види… в дома си.

Жилището на Мънро се намираше в масивна къща и беше пълна противоположност на неугледния му кабинет в полицейския участък. Обзаведен с вкус и украсен със стил, апартаментът разкриваше съвсем различен Мънро.

Холът представляваше просторно помещение с висок таван и камина. Над камината висеше огромна абстрактна картина. Стените бяха боядисани в бледозелено, а два кадифени дивана в кремав цвят допълваха уюта. Светлината беше приглушена, а от една скъпа уредба се носеше музика от албум на Брайън Ено.

— Заповядайте, — каза Мънро и посочи единия диван. После продължи тихо: — Знам, че смятате, че ви дължа извинение, госпожо Нивън. Но аз не мисля така. Исках обаче да ви благодаря за информацията, която ни дадохте.

— Да ми благодарите? Това ли е всичко?

— Какво друго?

— Вижте, господин главен инспектор, струва ми се, че не разполагате с много, за което да се хванете в този случай. Информацията, която ви предоставихме с Филип, може да не ви е завела до убиеца, поне все зще, но определено заслужава повече от едно жалко „благодаря“.

Мънро като че ли се изненада.

— Не разбирам какво…

— Не разбирате, значи? Първо, престанете с това госпожо Нивън. Казвам се Лора. И второ, мисля, че съм си извоювала място в това разследване.

Мънро я гледаше с недоумение, черните му очи бяха дори по-пронизителни от обикновено.

— Какво ви кара да мислите така? — попита накрая.

— Смятам, че Лора иска да каже — намеси се Филип, — по своя обичайно чаровен начин, че може да ни помогне. И, съвсем официално, аз съм съгласен с нея.

— Освен това имам още информация, която може да ви е от полза — каза Лора студено.

— Каква информация? — попита Мънро. Не можеше да скрие нарастващото си раздразнение.

— Защо да ви казвам? — отвърна Лора.

— Защото, госпожо Нивън, ако не го направите, ще ви обвиня в укриване на информация по разследване на убийство, затова.

— Това е нелепо, за бога — намеси се Филип. — И двамата се държите като деца.

— Простете — каза Мънро. — Държах се неучтиво. Нещо за пиене?

Лора само поклати глава.

— Не, благодаря — отвърна Филип.

Мънро отиде до едно барче от орехово дърво, извади бутилка скоч и кристална чаша и си наля. После каза: