Читаем Равноденствие полностью

После взе цигарите, оставени на бюрото, извади една и я запали със старомодна запалка.

— Е, какво те води насам?

— Всъщност исках да…

 — Дай по същество!

— Бях започнала нова книга, роман за Томас Брадуардин. Нали помниш, че говорихме за него, когато се видяхме в Ню Йорк? След като ти си тръгна, аз започнах да работя по сюжета.

— Казваш „бях започнала“, минало отишло. Да не си в творческа криза?

Лора огледа хилядите книги — покриваха стените от пода до тавана. Изведнъж се почувства много незначителна.

— Не, просто ми хрумна по-добра идея.

— Слушам.

— Гледа ли по новините за убийствата в Оксфорд?

— Да. — Той я погледна.

— Мога ли да ти имам доверие? Като на стар приятел?

— Разбира се — отвърна той едновременно учудено и малко обидено. — Знаеш, че…

— Да, знам, извинявай. Просто… няма значение. Полицията разполага с повече информация, отколкото е изнесена в медиите. Но от друга страна, не са склонни да я използват, или поне не бяха, когато последно разговарях с тях.

— Не се изразяваш много ясно, Лора.

— Работата е там, че при тези убийства има ритуален елемент. Не, повече от това, убиецът се движи по график, астрологичен график.

Чарли присви очи и дръпна дълбоко от цигарата.

— Казваш, че убиецът работи по график, което ще рече, че според теб още не е свършил?

— Точно така. Опасявам се, че тепърва започва.

— Хм — каза Чарли, облегна се назад и впи поглед в Лора през облаците дим. — А ти би ли започнала от самото начало? Искам да проследя цялата история.

Лора му разказа, каквото смяташе, че може да сподели. Когато свърши, с тревога забеляза, че лицето му е дори още по-бледо от обикновено.

— Знаеш нещо за това, нали, Чарли?

Той дръпна за последен път от цигарата, извади друга и я запали от първата.

— Кое те кара да мислиш така?

— Познавам те, Чарли.

Направи й впечатление колко мръсни са ноктите му. Забеляза също, че показалецът и средният пръст на дясната му ръка са пожълтели.

— Чувал съм само слухове — каза накрая той. — Така работи окултизмът в наши дни. Ползваме интернет чатове, разбира се, но трябва да сме дискретни. Ако разбираш езика, можеш да влезеш в разговора, както се казва.

— И какво научи от тези разговори, Чарли?

Той пак дръпна дълбоко от цигарата и лицето му заприлича на череп.

— Става нещо голямо — много голямо и много страшно.

— Какво искаш да кажеш?

— Една група хора, много малка група и абсолютно анонимна, както може да се досетиш, играе опасна игра.

— В Оксфорд ли?

— В Оксфорд.

— Каква игра?

— Това, скъпа, не мога да ти кажа, защото и аз не знам.

— Не знаеш?! А не можеш ли да предположиш?

— Всички са твърде притеснени и избягват да говорят за това.

— Добре де — каза Лора, без да може да скрие раздразнението си. — Разбирам, че това е деликатен въпрос, но да забравим подробностите, кажи ми само в най-общи линии.

Чарли отново дръпна от цигарата и изпълни стаята с поредната доза сив дим. После каза:

— Според слуховете са замесени някакви доста достолепни люде. Не знам какво правят, нито пък искам да знам, да ти кажа честно. Но чух, че… — Той замълча за цели десет секунди. — Чух, че имало някакъв ръкопис.

— Ръкопис ли?

Чарли изгаси цигарата, отпи голяма глътка чай и взе запалката. Започна да си играе с нея, щракаше я и затваряше капака, щракаше я и затваряше капака. Лора се опита да не му обръща внимание, но след като той го повтори няколко пъти, не издържа, наведе се и грабна запалката от ръцете му.

— Чарли, какъв ръкопис?

— Лора, скъпа, щях да ти кажа, ако знаех, но това е всичко, с което разполагам. Сега и ти знаеш колкото мен. Който стои зад всичко това, е някой голям, и то не само на местно ниво. Някой с много власт.

След като излезе от „Белият елен“, Лора отново се опита да се свърже с Филип, но пак се включи само операторът. Ядосана, тя щракна капака на мобилния си телефон. Част от нея почти беше готова да се примири, че в крайна сметка Мънро е прав и че цялата тази астрологична история е пълна глупост.

След пет минути телефонът й звънна. Беше Филип.

— Няма новини — каза й веднага. — Звъняла си ми два пъти. Съжалявам, беше ми паднала батерията. Кога се прибираш?

Тя си погледна часовника.

— И без това съм тук, по-добре да се възползвам от целия ден. Сигурно ще хвана някакъв влак към пет. Има ли шанс да ме вземеш от гарата?

— Нямаш проблем. Звънни ми от „Падингтън“.

Лора хвана влака в 17:29, което се оказа лош избор, защото беше пълен с хора, прибиращи се от работа. За щастие беше дошла на гарата по-рано и успя да си намери място, но прекара по-голямата част от пътуването натъпкана с други хора в купето — почти всички слизаха в Оксфорд. Когато влакът стигна гарата, тя остави потока пътници да мине покрай нея и слезе от вагона едва ли не последна. Мина през бариерата, подаде билета си на кондуктора и видя Филип, който я чакаше на изхода за улицата.

— Нещо се е случило, нали? — каза Лора и пъхна ръце в джобовете си.

После погледна към обувките си, пое дълбоко дъх и едва тогава го погледна в очите. Той я прегърна през раменете и заедно тръгнаха към колата. Дъхът им излизаше на бели облачета. Беше ясна звездна вечер и изведнъж беше захладняло.